Чтение онлайн

Блондинката вдигна очи от „Космополитън“.

— Ало. Пропуска ви, ако обичате.

Фишър й го подаде и тя му връчи ключовете от стаята.

— Предавайте ми ключове, когато излизате. А аз ви дава пропуск.

— Звучи съвсем справедливо.

Пиколото посочи дъното на коридора и Фишър тръгна напред пръв. В една чупка видя номера на стаята си — седемстотин четирийсет и пет, и отключи вратата. Влезе вътре, последван от пиколото.

— Това е стаята ви, господине — каза Фишър.

— Моля?

— Нищо.

Фишър се огледа. Стаята бе средна, облицована в светъл фурнир по скандинавски модел.

Двете легла бяха с размери по-малки от нормалните, дюшекът сигурно бе от дунапрен, а чаршафите от груб памучен плат. Килимът бе керемиденочервен и очевидно се нуждаеше от пране. Но той се съмняваше, че това може да се практикува на изток от Берлин. „О, това са нещата, които само при нас са съществена необходимост.“ Иначе стаята бе чиста, с изключение на прозореца. В целия Съветски съюз досега не бе видял един-единствен чист прозорец. „Уиндекс“! Ще им изпратя „Уиндекс“! Някаква миризма на бор, идваща от препарата за дезинфекция, му напомни за отбивката в Бородино.

— Хубава стая. — Пиколото натисна копчето на някаква лампа и се учуди, че тя свети. — Хубава светлина.

— Чудесна шибана светлина. Волтове, ватове, лумени, всичко.

Пиколото се завря в банята, отвори гардероба, после няколко чекмеджета на шкафа, и протегна ръце, сякаш искаше да каже: „Всичко това е ваше.“

Фишър въздъхна и изрови от раницата си малко рекламно шишенце одеколон „Арамис“.

— Това подлудява жените.

Татаринът го помириса.

— А-а — той засия от задоволство, а дръпнатите му очички се свиха още повече. — Благодаря. — Обърна се и излезе.

Фишър разгледа вратата. За разлика от вратите във всички други хотели на изток от желязната завеса, в които бе отсядал, тази тук нямаше шпионка, нямаше резе, нито пък верига. Отиде до леглото, излегна се и изхлузи кецовете си „Рийбок“. Задържа поглед върху тавана, после се изправи и погледна телефона. Указателят на хотела бе просто един-единствен напечатан лист. Набра трицифров номер. Обадиха му се от рум сървис и той си поръча бутилка водка. „Това е първото хубаво нещо за деня.“

Премисли случилото се през последните няколко часа. Бе успял да потисне страха си пред полицията, а когато се регистрираше в хотела, се държа естествено и малко наперено. Но куражът му се изцеждаше капка по капка в тихата празна стая. Започна да трепери, после скочи от леглото и закрачи напред-назад. Какво ще стане, ако сега дойдат да ме приберат? Може би трябва да се опитам да се свържа с посолството. Но онова копеле ми каза да си стоя в хотела. Те ме следят. Дали знаят какво се случи при Бородино?

Спря на място. „Това не е обикновен проблем. Това е въпрос на живот и смърт.“ Осъзна, че трябва да се успокои, за да може да разсъждава трезво. Не бива да мисли, че ще го арестуват или убият. Само спокойно ще може да намери решение на цялата тая шибана история.

Отиде до прозореца и погледна през мръсното стъкло. От стаята, която беше ъглова, се виждаше Червеният площад. Отляво бе Кремъл и той се загледа в двора му. Десетте призрачни кубета на храма „Василий Блажени“, подобни на глави лук, сякаш висяха във въздуха над тъмния паваж като гигантски балони, пълни с хелий, а отвъд тях се издигаше огромният ГУМ — тукашният универсален магазин. Улиците бяха пусти, сградите — тъмни, но паметниците — ярко осветени. Откъм Москва река се носеше мъгла и се кълбеше около уличните лампи, минаваше над стените на Кремъл и свиваше зад ъглите, сякаш търсеше нещо. Фишър реши, че в целия град има нещо злокобно. Усещаше нещо неестествено в тези студени, мъртви улици.

На вратата се почука силно и той се стресна. Чукането се повтори. Фишър пое дълбоко дъх, отиде до нея и отвори. Тантуреста жена стоеше отпред с кофа за лед в ръка, от която се подаваше литрова бутилка „Московская“. Фишър я покани да влезе, даде й една паста за зъби и я изпрати.

Ръката му трепереше, докато си наля половин чашка от леденостудената водка. Изпи я на един дъх и очите му се насълзиха. Наля си отново и закрачи из стаята. „Следващото почукване ще бъде или за багажа ми, или пък от хората на КГБ. Това шибано КГБ…“ Той млъкна. Бе чувал, че всяка стая се подслушва, и вярваше, че е така. Някъде бе чел, че в стената или на тавана на някои стаи има инсталирани камери и по този начин може да се наблюдава всичко вътре. Остави чашата си на нощното шкафче, изгаси лампата, обу се и си взе раничката. Отиде в банята, дръпна тоалетното казанче и изгаси светлината. Докато водата в тоалетната все още шумеше, той излезе от банята, тихо се промъкна през вратата на стаята и се озова в коридора. Огледа се, после тръгна в посоката, откъдето бе дошъл с пиколото, и стигна до асансьора. Лицето на дежурната не се виждаше зад броя на „Космополитън“. Тя или не го виждаше, или пък й бе все едно. Фишър проследи с поглед заглавията на корицата: „Недостиг на мъже! — «Космополитън» намира най-добрия начин да се справи“, „Как може да спечели свитото момиче“, „Защо приятелите стават най-добрите любовници“, „Радостта от възобновяването на един стар романс“.

Фишър остави ключовете си на бюрото. Тя го погледна.

— Ало, господин Фишър — и му подаде пропуска.

Той натисна копчето на асансьора и се приготви да чака дълго. Водката вече бе започнала да му действа.

— Добро ли е списанието?

— Да, много е секси.

— Точно така.

— Американските жени имат прекалено много проблеми.

— Не съм забелязал.

Тя посочи списанието.

— Имат толкова главоболия с мъжете.

— Жените космополити имат повече проблеми от другите.

— А-ха.

Фишър се поколеба, но след това извади един гланц за устни. Беше матово розов и щеше да отива на тена й. Тя се усмихна, докато го разглеждаше.

— Благодаря ви. — Извади огледалце от чантата си и се залови веднага да го изпробва.

Фишър забеляза, че не беше точно нейният цвят, но за нея това нямаше значение. Хареса му начинът, по който свиваше устните си. Асансьорът дойде и той се качи. Двама руснаци, от които се разнасяше миризма на салам, стояха тихичко зад него. Фишър усети, че се изпоти под мишниците.

Излезе във фоайето и се почувства малко по-добре. Откри бюрото за обмен на валута, но то бе затворено. Приближи се до регистратурата и попита служителката дали ще му осребри един чек на Интурист за пет рубли. Тя му отговори отрицателно. Фишър попита къде е представителката на Интурист и му отговориха, че си е тръгнала.

Той се огледа. Всичко, от което имаше нужда, бе само една въшлива монета от две копейки. „Поради липса на пила за нок… По дяволите!“ Видя, че френската двойка все още беше там, и се приближи до тях.

— Pardon, monsieur, madame. Pais besoin de deux kopeks. Pour le telephone.*

[* Извинете, господине, госпожо. Нуждая се от две копейки. За телефон. (фр.). — Б.р.]

Мъжът го погледна недружелюбно. Жената се усмихна любезно и затършува в чантата си.

— Oui.

— Merci, madame. Merci.*

[* Благодаря, госпожо. Благодаря. (фр.). — Б.р.]

Фишър се отдалечи и намери една-единствена телефонна кабина в къс коридор, водещ към „Берьозка“. Влезе вътре, затвори вратата след себе си и извади от раничката си своя телефонен указател. Намери номера на американското посолство, пусна двете копейки в автомата и набра цифрите.

Телефонът даваше свободно. Сигналът беше къс и съвсем не приличаше на този, с който Грегъри Фишър бе свикнал у дома. Преглътна няколко пъти и каза „Ало“, за да чуе как звучи гласът му. Кръвта пулсираше в ушите му. Не сваляше очи от коридора. Телефонът продължаваше да звъни.

4.

Лиза Роудс седеше в офиса на дежурния на първия етаж в административната сграда на легацията. Часовникът на стената сочеше 20,45. През цялата вечер телефонът изобщо не бе звънял. Това съвсем не беше посолство, около което се тълпят разгневени хора, нито пък имаше някаква вероятност да бъде вдигнато във въздуха от терористи. Пък и Москва не бе град, където полицията би позвънила, за да те информира, че е задържала в изтрезвителното десетина твои съотечественици. Тя запали цигара и задраска един ред от статията, която подготвяше за пресата.