Чтение онлайн

Вратата се отвори и в малката канцелария се подаде главата на Кей Хофман — шефката на Лиза.

— Здрасти! Нещо интересно?

— Да, но в Рим. Здравей, Кей. Заповядай, влез.

Кей Хофман влезе и седна върху радиатора под прозореца.

— Ето. Така ми е добре на дупето. Навън е доста студено.

Лиза се усмихна, загледана в Кей Хофман. Кей бе почти на петдесет, с гъста кестенява коса и големи кафяви очи. Можеше да мине за приятно закръглена или пък едра. Във всеки случай, според мъжете, бе сладострастна и непринудена.

— Не мога да ти предложа нищо за пиене — каза Лиза.

— Не се притеснявай. Просто реших да се отбия на тая измишльотина — традиционния прием на посланика в петък вечер.

Лиза кимна. Коктейлът, който посланикът даваше всеки петък вечер, бе един вид развлечение в края на работната седмица. По традиция на приема можеха да присъстват всички американци, намиращи се в Москва, и на времето, когато се брояха на пръстите на двете ръце, получаваха индивидуални покани. Но сега, с разширяването на търговския обмен и туризма, това бе нещо като отворена покана за всички и човек трябваше просто да знае за нея. Служителите в посолството се радваха да срещнат нови физиономии, а приходящите американци обикновено много се впечатляваха от събитието. Нещо като да седиш на една маса с капитана на кораба, помисли Лиза.

— Ела с мене. Обади се на охраната и им кажи къде ще бъдеш.

— Не, благодаря, Кей.

— Понякога там идват доста интересни мъже. Затова ходя. Ти си млада и красива, Лиза. Ти ще ги привлечеш, а аз ще ги сваля.

Лиза се засмя.

— Миналата седмица — продължи Кей — срещнах един интелигентен мъж, който бе дошъл в Москва, за да урежда износа на коняк от Армения в Щатите. Идва тук веднъж на месец. Отсяда в хотела на Търговския център, значи има пари и връзки.

— Красив ли е?

— Да. Много — усмихна си Кей.

Лиза също се усмихна, но насила.

— Нямам настроение за това тая вечер.

Кей сви рамене:

— За какво пишеш?

— О, за онази рок група „Ван Хален“, която свири в Колонната зала.

— Как бяха?

— Заболя ме главата от тях. Но човек би помислил, че Джон Ленън е излязъл от гроба и раздава безплатно дънки „Levi’s“ на всеки.

— Напиши нещо хубаво.

— Опитвам се.

— Какво стана с оня политически офицер — Сет Алеви?

— Не ми се говори за това.

— Добре. — Кей погледна часовника си. — Ще хвана последния половин час. После ще сляза долу в бара при боулинга. Освен ако не ми излезе късметът.

Лиза се усмихна.

— Може да се видим по-късно.

— Трябва ти мъж, миличка — каза Кей и излезе от стаята.

След няколко минути телефонът звънна и червената лампичка започна да примигва, което значеше, че й се обажда дежурният военен от охраната. Тя вдигна слушалката.

— Роудс на телефона.

— Говори младши сержант Хайнс, госпожо. Обади ми се някакъв мъж, който казва, че е поданик на Съединените щати. Иска да разговаря със съветника по защита на гражданските права.

Веждите й се повдигнаха.

— По защита на гражданските права? Защо?

— Не иска да каже. По гласа ми се струва, че е младеж. Не иска да каже и откъде се обажда.

— Свържете ме с него.

— Да, госпожо.

Телефонът щракна и тя чу младши сержант Хайнс да казва:

— Говорете, господине. Обади се мъжки глас:

— Ало?

— На телефона госпожица Роудс. С какво мога да ви помогна?

Известно време отговор не последва, след това гласът каза:

— Искам да говоря със съветник по защита на гражданските права. Ако е възможно, нека да е някой от въздушните сили.

— По какъв въпрос, господине?

— Важно е. Отнася се за сигурността на държавата.

Тя провери дали касетофонът е включен на запис.

— Тогава не е много подходящо да говорите по телефона.

— Зная. Но нямам друг избор. Трябва да ви кажа за това веднага, преди да са ме хванали.

— Кой ще ви хване?

— Знаете кой.

— Добре… — Тя се замисли за малко. Това би могло да бъде клопка или пък шега, но интуицията й подсказваше, че не става въпрос нито за едното, нито за другото. — Как се казвате, господине?

— Не може ли да ме свържете със съветник?

— Знаете ли с какво се занимава този съветник?

— Не… но ми казаха да разговарям само с него.

— Кой ви каза?

— Телефонът ви подслушва ли се?

— Сигурно да.

— О, Господи! Можете ли да изпратите някой да ме прибере? Имам нужда от помощ.

— Къде се намирате?

— А възможно ли е аз да дойда при вас? Мога ли да вляза в посолството?

На Лиза Роудс и се стори, че сега той звучеше още по-объркан и навярно малко пиян.

— Чуйте ме — каза тя леко заповеднически, — кажете ми за какво става въпрос и ако намеря за необходимо, ще ви свържа с някой защитник на гражданските права. Става ли?

— Да… да, окей.

Тя извади от едно чекмедже ръководството с указания за дежурния и го запрелиства, докато говореше:

— Американски гражданин ли сте?

— Да, аз…

— Как се казвате?

Последва пауза, после гласът отговори:

— Фишър. Грегъри Фишър.

— Къде се намирате?

— В хотел „Русия“.

— Регистриран ли сте там?

— Да.

— Взеха ли ви паспорта, когато се регистрирахте?

— Да.

— Ами тогава не можете да влезете в посолството — милиционерите, съветските милиционери, ще ви спрат на входа.

— О!

— В коя стая сте?

— Седемстотин четирийсет и пет. Но не се обаждам от стаята си.

— А откъде?

— От една телефонна кабина във фоайето.

— По каква работа сте в СССР?

— В СССР?

— В Съветския съюз.

— О… не съм по работа…

— Турист ли сте?

— Да.

— Кога пристигнахте в страната, господин Фишър?

— Миналата седмица.

— С каква група сте?

— Група ли? Не съм с група. Дойдох с кола.

— Дошли сте с кола до Москва?

— Да, със собствената си кола. Точно на това се дължи част от проклетия проблем.

— Какво се случи?