Чтение онлайн

— Много добре. Повишавам те в чин капитан.

Холис се представи като Джо Смит.

— Наричайте ме Йосиф — каза той.

Павел ги запозна с двайсетината семейства в селото, включително сина си Михаил — шестнайсетгодишно момче, и дъщеря си Зина, която бе година-две по-голяма от него. Докато ги представяше, всички се усмихваха, а някои от по-старите дори сваляха шапките си с лек поклон — древен руски жест на уважение сред селяните. Холис искаше да се махнат от пътя, защото чайката можеше да се появи отнякъде.

— Жена ми е уморена — каза той на Павел.

— О, да. Последвайте ме.

Той поведе Холис и Лиза към избата си, без да ги попита за багажа им. Това означаваше, че те или знаеха, че двамата бягат от някого, или вземаха куфарчето му за багаж.

Влязоха в предната стая на избата, която се оказа кухня. Вътре имаше печка за отопление и готвене с дърва, а около нея бяха разхвърляни 5–6 чифта ботуши. В ъгъла имаше маса и столове, сковани от чам, а по дървените стени висяха тенджери и тигани. На отсрещната стена бяха подпрени два кални велосипеда. Съвсем неестествено изглеждаше хладилникът, включен в контакт на тавана, от който висеше една-единствена крушка без абажур. На другата маса, разположена между печката и хладилника, имаше корито, пълно с мръсни съдове. Холис видя на пода тиган с каша от черно брашно и си спомни едно селско стихче:

Щи да каша, пища паша.

Зелева чорбица и каша

са нашата храница.

Павел измъкна два стола.

— Седнете, седнете.

Холис и Лиза седнаха.

— Водка. Чаши — изломоти Павел на жена си.

Вратата се отвори и в стаята влязоха мъж и жена с момиче на около 15–16 години и едно по-малко момченце. Жената остави на масата купа с краставици и се дръпна настрани с децата. Мъжът седна близо до Холис и се усмихна. Влезе още едно семейство и сцената се повтори. Жените стояха прави около стените, а яките им ръце бяха скръстени на гърдите — като сиамски слуги, готови да се размърдат, ако някой поиска нещо. Децата седяха на пода до нозете на майките си. Ида даде на някои от тях кисел — гъста напитка, приготвена от сок от круши с картофено брашно. Мъжете — вече около петнадесет — седяха около масата на столове, които децата бяха донесли отнякъде. Лееше се водка, а някой донесе и американско бренди. Всички пиеха от изпочупени и не съвсем чисти кафени чашки. Масата се отрупа със закуски — руския еквивалент на ястия за коктейл, предимно нарязани зеленчуци, купа с варени яйца и солена риба. След втората водка Холис се обърна към Лиза:

— Това означава ли, че и ние ще трябва да ги поканим на коктейл?

— Чудесно, невероятно изживяване! — отговори Лиза развълнувано.

— Да, наистина е така — замисли се Холис.

Той протегна чашата си и някой моментално му я напълни с водка. Нямаше много приказки, повечето от репликите бяха молби да се подаде тая или оная купа или бутилка. Вонята наоколо бе непоносима, но след четвъртата водка Холис като че ли вече не я усещаше.

— Точно затова пият.

— Защо?

— Убива обонянието им.

— Убива и болката — каза Лиза. — Притъпява разума, унищожава тялото, и накрая ги убива. Дали щяхме да бъдем по-различни от тях, ако се бяхме родили в това село?

Холис огледа безизразните загорели лица, безформените тела, празните очи и напуканите ръце.

— Не знам. Знам само, че тук нещо не е в ред. Виждал съм селяни в Азия, които живееха и изглеждаха по-добре.

Лиза кимна.

— Тези хора, както и техните прадеди, се третират зле от господарите им. А и трябва да се има предвид руската зима. Тя винаги взима своя данък от тялото и духа.

— Да, така е — съгласи се Холис.

Той, руският селянин, бе обект на интерес за литературата, фолклора и университетските професори. Но никой не се бе опитал да разбере неговия вътрешен мир.

Лиза огледа стаята и срещна очите на всички.

— Щастлива съм тук — възкликна тя спонтанно.

В отговор й се усмихнаха четиридесет лица.

— Откъде сте научили руски? — попита хазяинът.

— От баба ми.

— А — зяпна мъжът срещу нея. — Значи вие сте рускиня?

Това предизвика нов тост и чашите отново се напълниха и пресушиха до дъно.

— А ти откъде си научил тоя лош руски? — потупа по рамото Холис мъжът зад него. Всички се засмяха.

— От тая бутилка — вдигна Холис литрова бутилка водка. Отново всички се засмяха.

Импровизираното парти продължи. Холис огледа горещата задимена стая и хората наоколо. „Сякаш се сливат с кафявите дървени стени, мислеше той, тяхната миризма, цветът им, самото им съществуване са плод на дървения материал и на черната земя.“ Погледна Лиза, която се смееше с някакъв млад мъж срещу нея, и помисли, че през целия ден не я бе виждал толкова весела и жизнена. Безрезервният начин, по който тя възприемаше тия хора, и привързаността й към тях го привличаха. Вече бе убеден, че много я харесва.

Жените и по-големите деца пиеха чай и Холис се загледа в тях, а после в мъжете. Отново се замисли за руските селяни. И правителството, и жителите на градовете се отнасяха с тях като с хора втора категория и доскоро дори не им се издаваха паспорти вътре за страната. По този начин ги закрепостяваха към селата им, сякаш все още бяха крепостни. Но и сега, когато имаха паспорти, Холис знаеше, че не ходят никъде. А бяха сто милиона — „тъмните хора“, както ги наричали в царска Русия и както, без съмнение, към тях се е обръщала и бабата на Лиза. Те влачеха товара на държавата и на света върху превитите си плещи, а в замяна получаваха нищожна отплата. Пребивали са ги от бой помешчици и комисари, вкарвали са ги в колективните стопанства като стадо овце, ограбвали са реколтата им, а те самите са умирали от глад. И за да бъде завършен процесът на унищожаване на техните души, ги откъснали от църквата им и от светото причастие. А когато страната се е нуждаела от многочислена армия, хиляди от тези злощастни клетници са били изпращани на фронта, където са умирали безропотно като животни. За Майка Русия.

— Бог да им е на помощ — каза Холис на глас.

Лиза го погледна и разбра веднага.

— Бог да им е на помощ — повтори тя.

Както и очакваха, заваляха въпроси за Америка — отначало малко плахо, после един след друг в безкраен поток. Холис и Лиза трябваше да отговарят на два-три едновременно. Питаха само мъжете, а жените продължаваха да стоят отстрани и да мълчат.

— Вярно ли е, че банките могат да ти вземат стопанството, ако не си платиш дълговете? — попита един мъж.

— Да — отговори Холис.

— А какво ще правиш след това?

— Можеш да си намериш работа в града.

— А ако не си намериш работа?

— Получаваш… — Холис погледна Лиза и попита: — Как беше на руски „социална осигуровка“?

— Мисля, че беше „благо“. Госстрах.

Всички кимнаха в знак, че са разбрали.

— А какво е наказанието за укриване на продукцията?

— Селскостопанският производител е стопанин на всичко, което е произвел. Той има право да го продава когато и на когото поиска, за да получи най-високата цена.

Мъжете се спогледаха с недоверие.

— А какво ще стане, ако не успее да го продаде?

— Чел съм, че предпочитат да избият добитъка си, но да не го продават на безценица — обади се друг селянин.

— Ами ако реколтата се провали? Как ще изхрани семейството си?

— А ако всичките му прасета и крави измрат от някоя болест? Държавата ще му отпусне ли помощ?

Холис и Лиза се опитваха да задоволят любопитството им, признавайки, че не са много вещи по проблемите на селското стопанство. Но докато обясняваше, Холис осъзна, че тези въпроси бяха сами по себе си една метафора. Това, от което най-много се страхуваше средностатистическият руснак, бе беспорядок — хаосът. В Русия споменът за времето, когато в страната са се ширили безпорядъкът, гладът, гражданските войни и социалното разцепление, бе много силен. Руснаците не можеха да си представят държавата без могъщ вожд, без Сталин, без цар, който да въдворява ред и да се грижи за народа. Те бяха готови да заменят свободата си за социална сигурност. Следващата стъпка беше да повярват в това, което се опитваше да им внуши правителството: „Робството е свобода.“