Чтение онлайн

— А какво щеше да направиш, ако ни бе поискала паспортите или картите за самоличност?

— От чисто любопитство ли питаш, или се опитваш да навлезеш в моя занаят?

— И едното, и другото.

— Ами тогава щях да… кажи ти, де.

Лиза се замисли за момент:

— Щях да се престоря, че не мога да ги намеря, щях да си тръгна и после да платя на някой селянин да купи два билета.

— Не е лошо — поклати глава Холис.

Двамата тръгнаха по студения сив перон, който приличаше на сцена от „Доктор Живаго“, с всичките тия представители на човешкия род, облечени в черни палта и забулени в тъмни шалове. Наоколо бъкаше от възрастни селяни — мъже и жени — с 14–15-годишни момчета, които им помагаха. Всички мъкнеха щайги, кашони и куфари, претъпкани с млечни продукти и последните за сезона пресни зеленчуци. Те се бяха запътили към едно място — към Москва, където трябваше да се нахранят осем милиона гърла, които държавната система за разпределение не успяваше да задоволи както трябва. Част от селяните щяха да отидат на свободните пазари — един неохотен компромис на правителството с капитализма, а други нямаше да стигнат по-далеч от някоя странична уличка близо до московската жп гара.

На Холис му направи впечатление, че селянките седят като мъже — с опънати напред крака и отпуснати в скута ръце. Наоколо нямаше нито един бръснат мъж и никой от хората на перона не беше облечен в прилични дрехи. Жените носеха гумени ботуши или галоши, а обувките и ботушите на мъжете бяха от естествена кожа, но смачкани и нацепени от дълго носене. Срещнаха и няколко момичета, обути в пластмасови ботуши в най-различни крещящи цветове — червено, жълто, светлосиньо.

По релсите се разнесе тракането на експрес „Белорусия“. Всички се изправиха и примъкнаха стоките си към края на перона така, че там се образува същинска стена от кашони и щайги. Влакът спря, вратите се отвориха и Холис скочи вътре, последван от Лиза. Седнаха на две празни места до купето на стюарда.

След десет минути вагонът беше претъпкан с вързопи и влакът потегли. Холис погледна часовника си. Беше девет и трийсет. Влакът трябваше да пристигне на Беларуската гара на площад „Горки“ доста преди пладне.

Скованата сдържаност на пътниците на перона скоро премина в оживен разговор, вицове и смях. Приказките бяха селски и груби, но в тях нямаше превземки и между тези хора сякаш съществуваше връзка, въпреки че повечето от тях се срещаха за пръв път. Тази близост се дължи не само на пътуването, помисли Холис, но и на това, че всички споделят една и съща съдба — съдбата на унижените и оскърбените. Колко различно бе всичко наоколо в сравнение с московското метро, където игла да изпуснеш, ще се чуе дори и в пиковите часове.

Хората се черпеха с храната, която носеха, и се шегуваха с качеството на продуктите.

— Дори и московчанин не би купил твоите ябълки — каза една жена.

— Ще кажа, че това са репички — бе отговорът.

Всички се засмяха.

Старец поднесе нарязан домат под носа на Холис. Той взе капещото парче от загорелите му пръсти.

— Благодаря ти, старче. — Подаде го на Лиза: — Изяж го.

Тя се поколеба, после го напъха в устата си.

— Вкусно. Дали някой не носи портокалов сок?

— Гледай да не им привличаме вниманието. Прави се на заспала или на простодушна.

— Мога ли да си запаля цигара? — прошепна Лиза на руски.

— Не тука. В тоалетната.

— Искаш ли още една круша? Или малко мед.

— Не, скъпа.

Холис огледа вагона. Беше доста приличен. Чист, с дантелени пердета на прозорците и малки вазички, прикрепени към первазите, в които имаше по една истинска роза. Установи, че колкото повече неща виждаше от Русия, толкова по-малко разбираше тази страна. Но прозорците бяха мръсни и това някак си го успокояваше.

Разговаряха малко. Холис каза на Лиза, че може да стане само ако й се налага да използва тоалетната. Кондукторката — жена на средна възраст, едва си проправи път и когато стигна до тях, ги удостои с малко повече внимание, отколкото изискваше проверката на билетите им.

— Московчани ли сте? — попита тя.

— Не, естонци сме — отговори Холис. — От Москва отиваме в Ленинград, после у дома — в Талин.

— А-ха. Много добре говорите руски. — Тя огледа Лиза от горе до долу: — Имате много хубави ботуши.

— Благодаря.

— В прибалтийските републики винаги има по-хубави стоки. Това не мога да го разбера. — Подаде билетите на Холис. — Приятно пътуване!

— Благодаря.

Влакът набираше скорост. Пуснаха музика — не класическа или фолклор, която обикновено се чуваше на обществени места, а нежна, приятна за ухото музика, съветска музика.

Влакът спря на гарата в Можайск. И тук цареше същата блъсканица, хората мъкнеха същите издути картонени куфари и невзрачни вързопи. Пътниците се качваха само в последните два вагона. На перона имаше войници и милиционери. Холис и Лиза се отпуснаха в седалките и се престориха на заспали. Влакът потегли и продължи пътешествието си сред мрачния руски пейзаж.

На гара Галицино спряха само за пет минути и скоро след като потеглиха, видяха Ленинските възвишения.

— Почти сме у дома — отбеляза Лиза. — Не, съвсем не сме си у дома.

Влакът спираше за кратко на малките гарички в предградията — Кунчево, Фили, Тестовская.

— Защо не слезем? Оттук можем и пеша да се приберем в посолството — предложи Лиза.

— Нали казахме, че пътуваме за Ленинград, следователно трябва да слезем на Беларуската гара.

— Аз пък искам да сляза тук. Стига ми толкова.

— Седни.

Лиза отново седна на мястото си.

— Съжалявам. Малко се поизнервих. Вярвам ти. Справи се великолепно. Дори и да се случи нещо и да не стигнем до посолството… А как ще влезем в посолството, ако ония „слухари“ ни чакат близо до вратата?

— Ще ти покажа един номер.

— Няма да е зле.

Експрес „Белорусия“ от Минск пристигна на стогодишната Беларуска гара в дванайсет без десет. Холис и Лиза слязоха бързо и си запроправяха път сред тълпата. Холис забеляза, че завръщащите се в далечните си родни места хора съвсем не бяха опразнили торбите. Те отново бяха претъпкани, но този път с дрехи, обувки, домакински уреди и различни видове московски глезотии. Най-ненужното нещо, което връщаха обратно, бяха останалите след пазаруването им рубли. Няколко добре облечени московчани поглеждаха враждебно провинциалистите и в погледите им сякаш се четеше неодобрение заради това, че и селяните вече ги конкурират в пазаруването на стоки.

Холис и Лиза минаха покрай патрулни двойки на КГБ, каквито имаше на всеки транспортен възел в Съветския съюз и от които еднакво се стряскаха и чужденците, и местните граждани. От гарата излязоха на площад „Горки“, сред който се издигаше огромната статуя на писателя. Небето бе сиво както обикновено, а въздухът, за разлика от свежия въздух в провинцията, бе мръсен и задимен. Пресякоха площада и тръгнаха към Кремъл по улица „Горки“ — главната улица на Москва. Холис вкара Лиза в хотел „Минск“ и влезе в телефонна будка в края на фоайето. Набра номера на посолството и разговаря с патрула, после с дежурния офицер, който се оказа заместникът му — капитан О’Шей.

— Ед, аз съм. Разбра ли?

— Да, сър.

— Става дума за „светкавица“ — каза Холис, използвайки кодовата дума за личен спешен случай. — Осигури ми кола при позиция „Делта“. След десет минути.

— Да, сър. Ще дойда лично.

— Не, остани там и ми намери господин Девет. Искам да говоря с него.

— Господин Девет много се разтревожи за вас. Той е в кабинета си.

— След десет минути.

— Да, сър. Добре дошли у дома.

Холис затвори телефона и се обърна към Лиза.