Чтение онлайн

— И на мен ми се иска отново да чуя камбанен звън.

Поседяха малко, замислени и заслушани в утринните песни на птиците, а после Лиза нежно се обърна към него:

— Харесва ли ти сутрин?

— Кое? О…

— Чувствам се отвратително, като си помисля, че съм била с някой мъж само за една нощ. Нека да го направим още веднъж.

— Добре.

Отново се любиха, а после лежаха под юрганите, загледани в дъха си, докато се пукна зората.

— Това се нарича пушене в леглото — обади се Лиза.

Тя го обгърна с ръка и потърка пръстите на краката си о неговите.

— Обърни се.

Холис легна по корем, а тя дръпна юргана надолу. На слабата светлина видя белезникаво виолетовите белези, които започваха от врата му и стигаха чак до хълбоците.

— Сега виждам, че доста си го бил загазил. Боли ли те?

— Не.

— Запали ли се?

— Един шрапнел ме улучи.

— А самолетът взриви ли се?

— Ами, не сам. През опашката му премина една ракета „земя-въздух“.

— Разкажи ми всичко, моля те.

Холис отново легна по гръб.

— Добре. Беше двадесет и девети декември 1972 година. По ирония на съдбата се оказа, че това е била последната американска офанзива над Северен Виетнам. Коледните бомбардировки. Спомняш ли си?

— Не.

— Все едно. Летях до Хайфон, пуснах бомбите и се насочих обратно към Южен Виетнам. Тогава Ърни Симс — моят щурман, който седеше зад мен — каза съвсем хладнокръвно: „Към нас идва ракета.“ И ми зададе някакви координати, за да избегнем удара. Но ракетата „земя-въздух“ беше точно зад нас и аз не успях да се измъкна. Последното нещо, което Ърни каза, бе: „О, не!“ После чух експлозия, таблото за управление блокира и самолетът загуби управление. Навсякъде наоколо и по седалката се бе разплискала кръв. Помислих си, че това е моята кръв, но тя беше на Ърни. Моят Р–4 изпадна в свредел над Южнокитайско море. Натиснах копчето за катапултиране и двамата със Симс изхвръкнахме от кабината. Парашутите ни се отвориха и ние паднахме във водата. Задържах се отгоре за известно време и докато наблюдавах приближаващите се военни лодки, си представях живота във военнопленнически лагер.

Холис се привдигна и се загледа през прозореца. След малко продължи:

— Видях Симс в спасителната жилетка на около стотина метра от мен. Водата му бе подействала като компрес и ми се стори, че е в съзнание. Извиках му и той ми отговори. Една от лодките почти бе стигнала до него. „Сам, хванаха ме“ — изкрещя. Заплувах към него, но той ми махна да бягам. Така или иначе, не можех нищо да направя. Видях как виетнамците го качиха на лодката. После се насочиха към мен. Но военноморските въздушни спасителни хеликоптери вече се бяха появили и техните картечници и ракети сипеха огън над врага. Един от тях ме изтегли от водата. Видях, че лодката, на която бе Симс, пое към бреговите батареи на Северен Виетнам. Нашите хеликоптери се отказаха от преследването… Откараха ме на санитарен кораб.

Лиза мълчеше и слушаше.

Холис продължи:

— По-късно разбрах, че съм последният пилот, свален над Северен Виетнам. Прочетох името си в една документална книга за войната във Виетнам. Много съмнителна слава. Симс също бе отбелязан като последния безследно изчезнал.

— Боже Господи! Какво си преживял! — След кратка пауза тя попита плахо. — Мислиш ли, че Симс… искам да кажа, той не се ли появи?

— Не. Води се безследно изчезнал.

— А… смяташ ли, че… да спра ли да те разпитвам за това?

Холис отговори на въпроса, който тя така и не довърши:

— Не знам какво можех да направя. Но бяхме един екипаж и аз отговарях за него. Може би… може би не си спомням последователността на събитията, разстоянието между мен и него, времето, когато се появиха нашите хеликоптери… Мисля, че просто изцяло бях изключил. Не зная какво можех да направя. Освен да бях доплувал до него, да се погрижа за раните му и да го придружа в пленничеството му. Може би точно това трябваше да направя като командир на самолета.

— Но ти си бил ранен.

— Дори не знаех.

— Тогава си бил изпаднал в шок.

— Всичко е свършено. — Холис сви рамене. — Това е.

Тя сложи ръка на рамото му. Изминаха няколко минути в мълчание, после Холис каза:

— Е, и за да затворя кръга: името на Ърни Симс никога не се появи в списъците на убитите или на военнопленниците в Северен Виетнам, така че официално той все още се води безследно изчезнал. Но аз видях, че го качиха на лодката. И сега с тая история около Додсън отново се замислям за всичко това. За всички ония момчета, чиито парашути са видени да се разтварят във въздуха и за които нищо повече не се е чуло. Чудя се дали Ърни Симс и още хиляда други като него не са стигнали до Русия.

— До Русия…? — Лиза намери якето си под юргана и измъкна цигара от джоба. Запали я и вдиша дълбоко.

— Искаш ли?

— Може би след малко.

— Това е като опиат, Сам.

— Опиат… да — Холис я погледна. — Ей, трябва да се размърдаме вече. — Той провеси крака от леглото, после отиде до скрина, върху който бяха дрехите му.

— Имаш хубаво тяло — подсвирна Лиза тихичко.

— Я не се занасяй. — Той я погледна, както се бе изправила гола до електрическата печка и събираше дрехите си между завивките. — Бедрата ти не са дебели, но стъпалата ти наистина са големи.

Облякоха се и минаха през другата спалня в кухнята, където Ида ги посрещна с „добро утро“ и им даде леген с топла вода, кърпа и сапун. Измиха се на масата отстрани, където все още стоеше коритото с мръсните съдове. Лиза се извини и се отправи към тоалетната. Холис излезе на студа и тръгна към черния път. Чайката не бе оставила никакви следи по замръзналата кал, за разлика от гъсениците на другото превозно средство. Недоумяваше защо не спряха да претърсят селото. „Късмет — каза си той. После прибави: Мързел.“ Въпреки че може би някой все още ги търсеше.

Холис тръгна по калния път към задния двор и срещна Лиза, която се връщаше.

— Не е ли забавно? — каза тя.

Холис я увери, че не е, и продължи нататък. Когато се върна в кухнята, завари Павел и Лиза да седят на масата. Там бяха и децата на Павел — Михаил и Зина. Учеха по математика и пишеха домашните си, въпреки че бе неделя. Холис седна, а Ида му сервира варено яйце, каша и чай. Руският чай, както винаги, бе чудесен. На масата имаше парче черен хляб и купа масло. Холис заговори с децата за училище.

— Кой е любимият ти предмет? — попита той Михаил.

Момчето се усмихна и отговори на английски.

— Английски език.

Холис се засмя и продължи разговора на руски:

— Зная, че в Москва всички ученици учат английски, но не знаех, че английски се учи и в провинцията.

Момичето отговори неуверено на развален английски:

— Всички в училище учи английски. Понякога ние говори между нас.

— Имаш ли любим американски автор? — попита на английски Лиза.

Михаил отговори: