Чтение онлайн

— Ето защо трябва да се съюзим, преди ония чернокожи маймуни и жълти магарета да ни завладеят, ние ще се избием, а те ще станат господари на света. Предайте това на вашия президент.

— Непременно.

— Наистина ли искате да влезете там?

— Да.

Холис му подаде пет рубли и му каза да задържи рестото. Шофьорът не възрази. Холис знаеше, че преди около десетина години таксиметровите шофьори стриктно са спазвали забраната да не приемат бакшиш. Но вече никой не взимаше тая забрана насериозно. От две години насам не бе чувал обръщението „другарю“. Гордостта и пламенността бяха изчезнали и всички гледаха да се издигнат или да се облагодетелстват. Църквите бяха претъпкани, членуването в партията не ставаше по задължение, а броят на самоубийствата се увеличаваше. Средната раждаемост спадаше и употребата на алкохол растеше въпреки пропагандата против алкохолизма. Русия си оставаше нация втора категория, но имаше първокласно оръжие и тайна полиция от световна класа.

Холис и Лиза се отправиха към входа на ресторанта.

— Тоя човек говореше също като таксиметровия шофьор, който ме вози за последен път в Ню Йорк — каза Лиза.

— Бог да благослови пролетариата. Довели са ги до просешка тояга.

Лиза се обърна и огледа улицата.

— Никога не съм идвала в тоя район на града. Тук е тъмно и зловещо.

— В това се крие част от чара му.

Тя се загледа в затвора на КГБ отвъд улицата. Забеляза спряла кола с неизключен мотор.

— Онова нашата любима чайка ли е?

— Възможно е. В една страна, където има всичко на всичко само четири модела коли, повечето от които са черни, е трудно човек да разбере дали го следят.

Холис я въведе в ресторанта и те оставиха палтата си на гардероба. Влязоха в средна по големина зала с безлично вътрешно оформление, но твърде интересна с клиентелата си. По-голямата част от посетителите бяха мъже и повече от половината носеха униформи. Много от цивилните бяха облечени в кафяви костюми — по-добре ушити от тези на средните московчани. Холис установи, че и тук, както в повечето московски ресторанти, осветлението е оскъдно, въпреки че ефектът от това не бе никак романтичен.

— Злокобно е. Обожавам такива места — промълви Лиза.

Холис съобщи името си на жената зад бюрото за резервации. Тя го изгледа от горе до долу, после огледа и Лиза. Намръщи се, после се обърна и ги поведе към една маса в центъра. Върху масата имаше бяла ленена покривка и тежки прибори. Холис подаде стол на Лиза.

— Всички ни гледат — каза тя.

— Та ти си толкова красива!

— Те знаят, че сме американци.

— По занятие господата, които виждаш, са предимно служители на Лефортово. Те са сбирщина от следователи, мъчители и екзекутори на КГБ. Имат страшен апетит. Храната е добра, а обслужването е най-бързото в цяла Москва, дори и в цяла Русия. А освен това и цените са по-ниски.

Някакъв тип от съседната маса се бе зазяпал в Лиза. Тя отвърна на погледа му.

— КГБ не слага подслушватели под тия маси. Тук КГБ седи на масите — продължи Холис.

Веднага пристигна сервитьорка с бутилка минерална вода и два листа с менюто. Холис поръча бутилка грузинско вино. Сервитьорката си тръгна, без да каже нито дума.

— Докъде е стигнала тая страна — зачуди се Лиза, — американски военен шпионин да седи в един и същ ресторант с още стотина главорези от КГБ. Къде е сега Джо Сталин да им помогне?

Холис прегледа менюто. За разлика от останалите ресторанти в Москва тук можеше да се получи всичко, което бе посочено в листа.

Сервитьорката донесе виното и те поръчаха вечеря.

— Онова гадно копеле още ме зяпа — каза Лиза.

Холис напълни чашите с червено вино.

— Ще го помоля да си излезе.

— Не — усмихна се Лиза. — Вече сме квит с ресторантите.

Тя се изплези на оня, дето я зяпаше. Няколко души се изсмяха. Мъжът стана от масата и Холис се запита дали няма да обере с прическата си тавана. Някои от мъжете започнаха да викат и да подсвиркват.

— Виктор, не се прави на невъзпитан дебелак. Поръчай по едно питие на американците — изкрещя един глас.

— Не, не, покажи им какъв дебелак си и ги изхвърли навън — провикна се друг.

Лиза се огледа, но не видя обслужващ персонал.

— Не искаш ли да си тръгваме? — обърна се тя към Холис.

— Не.

Виктор и Холис се преценяваха взаимно. Всички в ресторанта утихнаха, когато висок слаб мъж в цивилни дрехи прекоси залата.

— Вън! — извика той троснато на Виктор.

Виктор забърза към изхода. Полковник Буров се приближи към масата.

— Моля ви, стойте си. Може ли да седна? — И той се настани на масата им. Щракна, с пръсти и незабавно се появи една сервитьорка. — Още вино. — Погледна Холис и Лиза. — Трябва да ви се извиня от името на моя колега.

— Защо? Той не владее ли човешката реч? — отговори Холис.

Отначало Буров се зачуди, но след малко разбра израза и се усмихна. Обърна се и преведе думите на Холис на останалите. Всички се засмяха.

— Често ли идвате тук? — попита Холис.

— Да. Това е любимото заведение на моята организация. Не го ли знаехте, преди да дойдете?

Холис не обърна внимание на въпроса.

— Да предположа ли, че срещата не е случайна?

— Тя е навярно съдбоносна.

— Какво имате предвид, полковник Буров?

— Много неща, полковник Холис. От последната ни среща в Можайск по повод на оная неприятна история доста често си мисля за вас двамата.

— Както и ние за вас.

— Поласкан съм. Между другото, казаха ми, че изобщо не сте ходили до онова държавно стопанство.

— Е, та?

— Намерихме колата — продължи Буров, — която бяхте наели, там, където сте я оставили — при гарата в Гагарин, и аз наредих на хората от Криминалния отдел на московската полиция да я огледат. Следите по гумите, калта, боровите иглички и така нататък. Стигнах до извода, че сте влизали в забранена зона. По-точно — в една зона на два километра северно от Бородино.

— Бихте ли ми подали маслото, полковник? — помоли Холис.

Буров бутна една купичка масло през масата.

— Е?

Холис се наведе към Буров.

— Щом искате да разговаряте с нас, защо не го направите чрез вашето външно министерство и моето посолство? Довиждане!

Буров започна да почуква с лъжица по масата.

— Да вървят по дяволите! Това е работа за разузнаването. Аз знам кой сте вие. Знам още, че имате белези по врата и по гърба от рани, които сте получили, когато са ви свалили над Хайфон. Знам и това, че сестра ви се казва Мери, а майка ви се е пропила. Дайте да говорим по същество и да забравим за съществуването на дипломатическия етикет.