Чтение онлайн

— Мисля, че предизвикваш съдбата, полковник. Да не говорим за съдбата на нашата приятелка.

Холис стана.

— Ще й кажа истината, а тя сама да реши.

Алеви също се изправи.

— Сам, спомняш ли си лекцията, която ми чете за подкрепата на руските евреи? Нека и аз да ти дам същия съвет за предполагаемите американски летци. Гледай това да си струва живота ти. Или поне гледай някой да може да поеме топката, след като ти изчезнеш. С други думи, просветли ме за всичко, което знаеш, преди да те убият.

— Ако направя това, Сет, няма да се притесняваш толкова много за моята безопасност.

— „За моята безопасност“… Не разсъждаваме ли като някой налудничав шпионин? Ей, разбра ли къде се намира гробът на Гогол?

— Дори не съм съвсем убеден, че Гогол е мъртъв.

Холис излезе от кабинета на Алеви и взе асансьора надолу към приземния етаж. Голямото фоайе бе пълно със служители на посолството, които се разотиваха след работа. Някои чакаха близките или приятелите си, други вече си тръгваха към къщи. Имаше и такива, които слизаха с асансьорите към залите за отдих. Имаше и групи от по няколко души, които излизаха, за да прекарат вечерта в разглеждане на Москва или в забавления.

В някои отношения, мислеше Холис, гледката е типична за което и да е фоайе на административна сграда в края на работното време. Но ако човек се вгледа по-добре, веднага ще разбере, че тук е доста по-различно. Тези мъже и жени, независимо от професията или поста си, имат общи преживявания, общи проблеми, тъги и радости. „Триста американци в един град от осем милиона руснаци.“

Холис забеляза Лиза, която разговаряше с трима мъже от Търговския отдел. Тя не го видя и той продължи да я наблюдава, докато тя се смееше с тях. Двамата бяха симпатични и както изглежда, печелеха точки. Холис установи, че това го дразни.

Лиза се озърна наоколо и го забеляза. Извини се на тримата и тръгна към него.

— Здравей, полковник!

— Здравей, госпожице Роудс!

— Познаваш ли Кевин, Фил и Хю от Търговския отдел? Мога да те запозная.

— Някой друг път. Отвън ни чака такси.

Той се запъти към вратата и тя го последва. Излязоха на студения въздух и тръгнаха към изхода. Лиза потрепери.

— Божичко, тоя вятър идва от север. Така ще бъде чак до май.

— Исках да ти се обадя през последните два дни…

— Остави, Сам. Стъпка по стъпка. И без друго бях потънала до гуша в работа. Идеята да вечеряме заедно е чудесна. Благодаря ти.

— Моля. — Той хвана ръката й и я придърпа към себе си. — И все пак, мисля, че ти дължа някакво обяснение. Просто ме изслушай. Преди да тръгнем за Можайск, ти казах, че ще бъде опасно. Сега знаеш какво имах предвид. Вече всеки ден за нас е пълен с опасности, всеки път, когато излизаме през тая врата. Тая вечер няма просто да вечеряме заедно… Искам да знам можеш ли да се обвържеш с мен и с това, което правя?

— Таксито ни чака.

Хванати за ръка, те излязоха на улицата. Американските войници ги поздравиха, а съветските полицаи ги изгледаха враждебно. Наблюдателите на посолството от КГБ, които седяха в чайките, оставиха вестниците и взеха биноклите.

Холис видя две таксита, спрели до бордюра. По принцип московските таксита не чакат никъде никого, но западните посолства правят изключение. Холис си избра бялата лада, качиха се и той каза на шофьора:

— За Лефортово.

Шофьорът се ококори насреща му.

Холис обясни на руски:

— До ресторанта, не до затвора. Намира се на не знам си коя там червена улица. Това не е ли достатъчно?

Лиза се засмя. Шофьорът потегли.

— Знам къде е.

Холис се обърна назад и видя, че една от чайките направи обратен завой и тръгна след тях. Лиза попита Холис:

— Лефортово име на ресторант ли е?

— Да.

— Никога не съм го чувала. Това да не би да е онова свърталище на КГБ, където ми обеща да ме заведеш?

— Точно така.

— Държавното бюро по наименованията не е правило проучване на общественото мнение, но това име е отблъскващо. Като Лубянка или Дахау.

— Те не преследват туристи.

— Това ще бъде истинско приключение. Ти си много по-забавен, отколкото изглеждаш.

— Благодаря.

Шофьорът се намеси в разговора им, както обичат да правят всички таксиметрови шофьори в Москва:

— Говорите ли руски?

— Малко.

— Защо не си изберете някой друг ресторант?

— Защо?

— Този не е хубав.

— Защо не е?

— Твърде много ченгета го посещават. Никой друг не ходи там.

— Искате да кажете, от КГБ?

Шофьорът не отговори. Запали си цигара и таксито се изпълни с лютив дим.

— Ако ми дадете два долара, ще изключа брояча.

— Не мога да ви дам долари.

— Нямате ли дъвка, червило или цигари?

Лиза затършува из чантата си.

— Ето едно червило за жена ви.

— За гаджето. Жена ми получава заплатата ми. Благодаря.

Лиза се обърна към Холис на английски:

— Всички мъже са прасета.

— Знам.

— И двамата говорите много добре руски. Шпиони ли сте? — попита шофьорът.

— Да — отговори Холис.

Мъжът се изсмя. Той сви по Булеварда на ентусиастите и насочи автомобила на изток към предградието Лефортово.

— Движението става все по-трудно с всеки изминат ден.

Холис не забелязваше да има много движение.

— Знаете ли, че Вашингтон и Москва обсъждат среща на най-високо равнище през януари? — попита той.

— Да, четох за това.

— Какво ви е мнението?

Шофьорът се огледа, сякаш искаше да се убеди, че в таксито няма никой друг, освен тях, после отговори:

— Това го обсъждат цели четиридесет години. Ако искаха мир, да са го постигнали досега.

Холис слушаше, докато шофьорът излагаше несвързаните си възгледи по световните проблеми. Той знаеше мнението на съветските дипломати, но едно случайно интервю с някой Иван от улицата му беше от голяма полза.

Шофьорът зави по улица „Курсант“. Минаха покрай зловещите постройки на затвора „Лефортово“ и таксито спря пред една модерна сграда от стъкло и алуминий. Таксиметраджията заключи: