Чтение онлайн

— Репатрирането на майор Джак Додсън — отговори Алеви.

— Ами ако той не иска да бъде репатриран? Буров каза, че е дезертьор.

— Ще трябва да говорим с него за това — каза Холис.

Колата наближи входа на посолството и Холис видя, че близо до чайките бяха паркирани три форда.

— Ние сме в пълна бойна готовност, така ли? — попита той.

— О, да — отговори Алеви.

— В тая история има още нещо, нали? — обади се Лиза. — Не става въпрос само за Додсън. Какво представлява Школата за магии? Място за промиване на мозъци ли? Дали Додсън е при Буров, или пък се крие? Някой ще ми отговори ли на тия въпроси?

Всички мълчаха.

— Имам си начин да накарам мъжете да говорят — заяви Лиза.

18.

Холис, Алеви и Лиза стояха във фоайето на административната сграда.

— Заповядайте у дома да пийнем по нещо — предложи Лиза. — Имам нужда от нещо по-силничко.

— Трябва да изпратя едни съобщения тая вечер, преди във Вашингтон да е станало пет часа. Ще се видим утре — каза Алеви и се запъти към асансьора.

— А ти? И ти ли трябва да изпращаш вечерни съобщения? — обърна се Лиза към Холис.

— Не, ще дойда да пийнем набързо по едно.

— Набързо? — усмихна се тя.

— Както и да е.

Излязоха на терасата отзад и по алеята стигнаха до жилищните постройки. Тя отвори вратата на апартамента си и го поведе към всекидневната.

— Какво ще пиеш?

— Скоч без лед.

Лиза сипа питиетата. Холис се огледа. Апартаментът бе в съвременен стил. В единия край на всекидневната бе кътчето за трапезарията, а оттам се влизаше в малка кухничка. Спалнята трябва да бе на горния етаж. Мебелите, както и повечето дреболийки наоколо, бяха от Финландия — най-близката западна страна, от която най-лесно можеха да се внесат качествени стоки за бита.

Това бе жилище, типично за който и да е американски служител от средната класа, но всеки висш съветски бюрократ би завидял на Лиза.

Тя му подаде питието и вдигна тост:

— За поредната ни приятна среща — после пусна касета с музика на Рахманинов.

Холис се вгледа в една икона на стената.

— Оригинална ли е?

— Да. На баба ми е. Ще ми е доста трудно да я изнеса от страната, като си тръгна оттук.

— Ще я сложа в дипломатическата си чанта.

— Сериозно ли говориш? Благодаря ти, Сам.

— Възнамеряваш да напускаш ли? — попита той.

— Не, но някакво вътрешно чувство ми подсказва, че дните ми тук са преброени.

Холис кимна с глава. Лиза седна на единия край на кушетката, а той на другия.

— Не става въпрос само за Додсън — каза тя. — Там има стотици като него, нали? Точно това искаше да ми кажеш… когато ние… в спалнята на Павел.

Холис я погледна.

— Сигурно съм казал прекалено много неща — отговори той най-после.

— Няма да издам на никого това, което си казал. Вие със Сет обменяте ли си информация?

— Ние си продаваме информация. В тая работа човек не получава нищо просто ей така. Моят отдел — военното разузнаване — стои на малко по-ниско стъпало от ЦРУ. Така че трябва да пазя стола, на който седя. Всичко е доста дребнаво. Но състезанието е типична американска черта.

— Но вие се разбирате добре. Имам предвид, личните ви отношения.

— Да. Той е мой приятел.

Тя кимна.

— Какво ще кажеш, ако сменим темата, а?

Тя се изправи и отиде до прозореца, който гледаше на север, отвъд тухления зид. Между две сгради на отсрещната страна на улицата тъкмо бяха опънали огромен плакат в чест на предстоящото честване на годишнината от Октомврийската революция, която според Григорианския календар се пада на седми ноември.

— Погледни плаката: „Миролюбивият съветски народ настоява за прекратяване на американската агресия“. Това за мен ли е предназначено? — учуди се Лиза.

— Обади се на регионалната комисия и питай.

— Те са затънали в работа по подготовката за техния Великден — измърмори Лиза. — Тези проклети червени знамена навсякъде на това ужасно място призовават, подмамват, прославят — като драсканици по стените, субсидирани от държавата. Боже мой! Знаеш ли, Сам, когато дойдох тук за пръв път, бях потресена от рисунките със сърп и чук, които виждах на всяка крачка, бях просто ужасена, защото ние сме свикнали да реагираме срещу някои символи, както срещу пречупените кръстове. Веднъж един висш партиен служител ми каза, че от вида на кръстовете в Кремъл го побивали тръпки, а като видел държавния печат на нашето посолство, се вбесявал. — Тя се усмихна тъжно: — Иска ми се да не ни се повишава адреналинът, когато видим червени петолъчки, или еврейски жълти звезди, или каквото и да е там друго. Но ние сме като ония глупаци на другаря Павлов, Сам. Приучиха ни да плещим глупости.

— Кои са те?

— Те са това, което ще бъдем ние след двайсет години. Ние се учим да бъдем като тях.

— Налей ми още.

— От същото ли?

— Естествено. Само че този път повече.

Тя му наля двойно уиски, после седна близо до него.

— Може ли да ти кажа нещо? Ужасно се изплаших в Лефортово. За втори път ме поставяш в такава ситуация.

— Утре вечер ще гледаме кино. Ще дават „Рамбо 8“.

— Ей, спомняш ли си — засмя се тя, — когато оня руски хлапак се прехвърли през стената, влезе в кино салона и изгледа целия филм, преди да се усетят, че е вътре?

— Да, спомням си. Тогава посланикът отсече няколко глави от охраната.

— Момчето просто искало да гледа филма. Кой филм даваха всъщност?

— „Роки 9“.

— Кога ще се освободят тия хора, Сам? Според мен им трябват двеста милиона като онова момче. Кога ще стане това?

— Навярно никога, Лиза.

— Не говори така. Човешкият дух…

— Да подхванем някоя по-приятна тема, ако обичаш. Хареса ли ти вечерята?

— Та ние дори не вечеряхме. — Тя скочи: — Умирам от глад. По-миналата вечер готвих разолник. Остана малко от нея.

— Какво е това?

— Супа от мариновани зеленчуци.

— Благодаря, предпочитам да си пия скоча.

— Опитвам се да се науча да готвя традиционната руска кухня.

— Обади ми се, когато се научиш.

Тя отиде до хладилника, извади парче наденица и започна да яде.

— Обичаш ли чесън? Тъпкана е с чесън.

Холис стана.

— Спиш с дрехите си и ядеш чесън преди лягане. Мисля, че е време да си тръгвам.

— Не. Остани. Говори ми. Не искам да оставам сама тая вечер.

— Тук, в района на посолството, си в пълна безопасност.

— Знам. — Тя замислено продължаваше да дъвче наденицата, а след малко добави: — Десетина пъти ти се усмихнах долу в проклетото фоайе, после в асансьора…

— Това ти ли беше? И това усмивки ли се наричат?

— Сам, ти не си спомняш, но аз бях на онова малко празненство по случай изпращането на Катрин. Тогава знаеше ли, че тя няма да се върне?

— Усъмних се, когато я видях да събира всичките си неща.

— А-ха, добра шпионска работа си свършил. Ще се развеждате ли?