Чтение онлайн

Лиза погледна часовника на стената, който показваше пет и десет. Реши да се прибере в апартамента си и да озаглави снимките на фотографския си очерк за Москва.

— Достатъчно за днеска.

Тя стана и пъхна няколко листа в куфарчето си.

— Добре ли си? — вдигна Кей очи от вестника.

— Тук никой не се чувства добре. В департамента му казват „командировка за изпитание“. Дали съветското правителство се засяга от това?

Кей се усмихна почти в гримаса.

— Хич не им пука. Цялата им шибана страна е на доживотна командировка за изпитание, организирана от самото им правителство. — След малко добави: — Ще ти бъде по-лесно, ако си имаш любовник.

— Не, не помага.

— Напротив, помага. Питах ли те какво стана с оня съветник по политическите въпроси — Сет?

Докато прибираше нещата си в очакване на още една самотна вечер, Лиза се замисли за Сет Алеви. Любовните връзки в едно посолство според нея отчасти са резултат от наложена интимност. Преди бяха обсъждали с него евентуалната си женитба, конфликтите, които биха възникнали във връзка с кариерата им, бъдещето им на съпрузи, пътуващи по служба в различни краища на света. И двамата стигнаха до извода, че нищо няма да излезе, ако единият от тях не напусне работата си. И с това се свърши.

— Не беше нищо сериозно — отговори тя.

— Сигурно не е било съвсем несериозно, Лиза. Та ти почти се беше пренесла при него.

— Животът в посолството е като живота в един малък град. Не си ли съгласна, Кей?

— Да, така е. Население — 276 души при последното преброяване. Не си мисли, че любопитствам. Просто съм загрижена за теб.

— Знам. — Лиза се усмихна. — Ще си хвана един любовник руснак. Това ще ми помогне да получа пълна представа за руската психика.

— Те са ужасни любовници.

— Откъде знаеш?

Кей й намигна. Тя остави вестника и се изправи.

— Дупето ми се сгорещи, аз — също. Отивам при боулинга. Ела с мен. Войниците са луди по тебе.

— Не, благодаря. Боли ме главата.

— Окей. Ще се видим утре на закуска. — Кей Хофман тръгна към вратата. — Чух, че ти и онова военно аташе Холис сте се скатали някъде през уикенда.

— Глупости. Ходихме да уредим нещата във връзка с експортирането на тленните останки на Грегъри Фишър. Всички тук са толкова дребнави.

Кей Хофман се засмя и излезе.

Лиза стоеше в средата на стаята, вторачена в телефона.

17.

Сам Холис вдигна телефона в кабинета си.

— Холис на телефона.

Тя повтори, опитвайки се да имитира басовия му глас:

— Холис на телефона. Няма ли да ми кажеш „Здравей“?

— Здравей, Лиза. — Холис погледна часовника на стената. Беше пет и трийсет, а той не бе разговарял с нея, откакто бяха заедно на срещата с Алеви и Банкс в неделя следобед. — Как си?

— Чувствам се като захвърлена носна кърпичка. Можеше да се обадиш или да ми изпратиш цветя, или пък каквото и да е там друго.

— Тук не разнасят цветя…

— Какъв си дръвник!

— Виж, не ставам за това. Аз съм женен човек. Не се захващай с мен.

— Преди не ми каза точно това.

— Е, значи не си разбрала. Мога ли да те поканя на едно питие?

— Не.

— Ами… съжалявам…

— Искам да вечеряме заедно. Тази вечер. Извън посолството.

Холис се усмихна.

— Ще те чакам във фоайето. След половин час. Става ли?

— След трийсет и пет минути — и тя затвори.

Холис звънна на заместника си по вътрешния телефон:

— Ед, поръчай ми такси при входа след четирийсет и пет минути.

— Не искате ли кола и шофьор от посолството?

— Не, не, излизам по лична работа.

— Лична или нелична, ще ви поръчам служебна кола.

— По-добре такси.

Холис затвори телефона и отиде до прозореца. Кабинетът му гледаше на изток, към сърцето на града, и кремълските кули представляваха впечатляваща гледка вечер — целите в светлина като изящни бижута на фона на обикновен декор. „Москва!“ — каза той на глас.

Според европейските стандарти градът съвсем не бе стар — основан е през X век като търговско селище с ограда от дървени колове върху ниското възвишение, където сега е Кремъл. Бил неизвестно градче до неизвестна река сред неизвестна гора. И освен дървета, сняг и кал нямало нищо друго. Селището е опожарявано до основи, а населението му е избивано от десетки армии, но вместо да изчезне в забвение като хиляди други селища, то се издигало наново и наново, всеки път по-голямо и по-силно. Тъй като нямал друг съперник, градът се превърнал в център на една царска империя, а по-късно — на една комунистическа империя. Третият Рим, както понякога го наричат, но за разлика от Рим край река Тибър, Москва е цялата в сянка и тъмнина — един град на мрачните настроения, чиито отражения се реят из празното пространство на моралната безтегловност.

„Това се дължи на хората“ — реши Холис. Именно московчани представляваха богатството на града — твърди, дръпнати, цинични копелета. Градът действаше като магнит на всички нестандартни личности в Съветския съюз с подобни разбирания. Холис се възхищаваше на тия копелета.

Отиде в тоалетната, среса се и стегна вратовръзката си. Буров — сети се Холис. Буров не е местен можайски стражар. Той е московчанин, поне по избор, ако не по рождение. Нещо повече, Буров по някакъв начин е свързан с Школата за магии. Холис не можеше да го докаже, но бе убеден, че е така.

Той взе палтото си и отиде в кабинета на Алеви, без да го предупреди. Дръпна тежките завеси и включи касетофона. Боб Дилън пееше „Господинът с дайрето“. Холис примъкна един стол близо до Алеви и каза тихичко:

— Буров.

Алеви кимна.

— Това е единственото име и лице, което имаме засега, нали?

— Трябва да подмамим Буров да се покаже отново, съгласен ли си? Само така ще разберем дали е нещо повече от фантома в можайската морга. Обади се в ресторант „Лефортово“. Направи резервация на мое име за двама.

Алеви се замисли и след малко каза:

— Почваш много отдалече.

— Не съвсем. Слухарите на посолството се редят на опашка за мене. Дори и Буров да е някъде около Можайск, може да пристигне в Москва само за два часа.

— С кого ще излезеш на вечеря?

— Не с теб естествено…

Алеви се усмихна кисело.

— Добре. Но ако Буров се появи и реши да предприеме нещо повече от разговор с теб, ще ми е доста трудно да те измъкна от „Лефортово“.

— Както видя, сам се измъкнах от Можайск.