Чтение онлайн

— А тези пилоти — попита Алеви — дали са им били полезни по отношение на военната подготовка? Какво ти подсказва твоят професионален инстинкт?

— Ще ти издам една военна тайна, защото си ми симпатичен — отговори Холис. — Преди години израелците ни предадоха пленени от тях египетски и сирийски пилоти, обучавани в Съветския съюз. С помощта на опиати и хипноза успяхме да изтръгнем от тях доста ценна информация за програмата за обучение на пилоти изтребители във въздушните сили на Съюза.

— Добре, но каква е ползата, след като и летателните машини, и тактиката се променят непрекъснато?

— Ползата не е кой знае каква, защото врагът може да се използва само за определен период от време. Както ти отбеляза, оборудването и тактиката непрекъснато се обновяват.

— Ами тогава — попита Алеви — какво правят сега тия американски пилоти от времето на войната във Виетнам там — на онова място, Сам? Преди петнайсет — шестнайсет години те са обучавали пилоти за техните военни самолети. Но сега са безполезни. Защо не се отърват от тях? За какво ги използват сега? Ето това е въпросът. Имаш ли някаква идея?

— Ще си помисля.

Телефонът иззвъня.

— Това може да е за мене — каза Холис.

Алеви махна с ръка към телефона и Холис вдигна слушалката.

— Холис на телефона.

Беше капитан О’Шей.

— Обажда се Буров.

— Свържи ме. — Холис се обърна към Алеви: — Фантомът от моргата в Можайск.

Алеви го посъветва:

— Не бъди груб с него. — После вдигна другата слушалка, за да чува разговора.

В слушалката прозвуча гласът на Буров:

— Полковник Холис ли е?

— Да, на телефона.

— Как се чувствате? — тонът на Буров бе дружелюбен.

— Отлично. А вие?

— Исках да ви се обадя през работно време, но все още съм много зает с историята около двамата убити, за които ви казах по-рано. Да не би да прекъсвам вечерята ви?

— Не, тук, в малка Америка, вечеряме в осем. Тъкмо гледах един видеофилм за Съветския съюз, направен от сателитите на разузнавателните служби.

Буров се изсмя.

— Какво съвпадение! Аз пък тъкмо прослушвах някакви записи на разговори, проведени във вашето посолство.

— Живеем в света на електрониката. Кога ще мога да се срещна с майор Додсън в Търговския център?

— Вече разговарях с него. Той не желае да се среща с когото и да е от вашето посолство.

— От неговото посолство. А защо не желае?

— Не вижда никакъв смисъл.

— Смисълът е да се уверим, че е жив и здрав и че иска да остане в Съветския съюз.

— Това е сто на сто сигурно — отговори Буров.

Холис малко се изненада от лекотата, с която Буров използваше американския военен жаргон.

— Не че проявявам недоверие към един полковник от КГБ, но какво става със снимката във вестник „Правда“? — попита той.

— Мога да ви я покажа.

— Без фотомонтажи, нали? Искам снимката и негатива.

— Това не мога да направя. Мога само да ви я покажа.

— Тогава си я задръжте за вас.

— Не зная какво друго мога да кажа, полковник Холис.

— Можете да кажете „да“.

— Ще разговарям отново с майор Додсън.

— Нима? Ами как ще реагирате, ако ви кажа, че майор Додсън е тук, в посолството, и че ни разказа невероятно интересни неща?

— Не насилвай нещата — прошепна Алеви на Холис.

В първия момент Буров замълча, след това отговори:

— Не е възможно, полковник. Само преди двадесет минути разговарях с него.

— Не ми се вярва.

— Ами щом е при вас, дайте ми го да го чуя.

— След няколко дни можете да го видите по телевизията.

Макар и сдържан, тонът на Буров издаваше вълнението му.

— Пак ще ви потърся във връзка с майор Додсън.

— Чудесно! Къде мога да ви намеря, полковник Буров?

— Можете да се обадите в Лефортово и да оставите съобщение за мен.

— Нямате ли домашен телефон, на който да ви търся в почивните дни?

— Съжалявам, но нямам. Просто звъннете в Лефортово. Там работят денонощно без прекъсване.

— А не мога ли да ви търся в Можайск или Бородино?

— Не, аз работя тук.

— В кой отдел?

— Не е важно за вас.

— А имате ли собствено име?

— Да, Пьотр.

— Съвсем християнско. Обзалагам се, че родителите ви са били християни.

— Това не е ваша работа — отговори Буров троснато.

— Добре, добре, Пьотр.

— Не се заяждайте с мен, Холис. И без друго вече ви дължа нещо.

— Е, това вече си е оня Буров, когото познавам. Как ви е ченето?

Алеви се усмихна.

— Непрекъснато ми напомня за вас — отговори Буров. — Знаете ли, Сам, от това, което съм чувал за вас, разбрах, че животът ви досега върви добре. Гледайте късметът да не ви напусне.

— Това заплаха ли е?

— Не, ясновидство. Не мога да си позволя да ви заплашвам по телефона. Вашите хора записват всичко.

— Тогава да запишем и вашия отговор на моя следващ въпрос: къде е колата на господин Фишър?

— Задайте тоя въпрос на московската полиция.

— Оттам отговориха, че не е при тях. От Америка пристигна екип от съдебни експерти, за да направи оглед на колата. Къде е тя, полковник Буров?

— Ще се опитам да разбера.

— Моля ви, направете го. И се постарайте този път да се справите по-добре, отколкото с другите неща, за които ви бях помолил. Е, полковник, извинете ме, но ако няма какво друго да кажете, нека да приключим, защото трябва да продължа с оня видеоматериал, подготвен от разузнавателните сателити. Тъкмо бях стигнал до новия завод за ракети на твърдо гориво край Калининград, който се вижда съвсем ясно, но около него се забелязват множество разхвърляни материали. Предайте на когото трябва, че е добре всичко това да се подреди.

Буров отговори, без да обърне внимание на казаното:

— Между другото един мой приятел от Лондон ми съобщи, че жена ви прекарва половината част от времето си на Бонд Стрийт. Надявам се, че не разполага с вашите кредитни карти. Или пък всичко е за сметка на мъжа, с когото излиза всекидневно. От това, което чух, излиза, че е доста заможен.

— Сам, откажи се. Не можеш да спечелиш тая битка — прошепна Алеви. Холис кимна.

— Окей, Буров. Ще ви държа в течение по отношение на майор Додсън.