Чтение онлайн

Холис чу, че входната врата се отвори, и предположи, че е Лиза, защото тя имаше ключ от жилището му. Пристъпи към стълбите и видя, че към него се приближават семейство Келъм. Дик Келъм му се усмихна.

— О, здравейте, полковник! Мислехме, че не сте си вкъщи.

Холис също му отвърна с усмивка:

— Нямам много работа в службата.

Той им направи път да влязат във всекидневната. Ан Келъм носеше кофа с четки и препарати за почистване.

— Можем да дойдем по-късно — обърна се тя към Холис, а в гласа й се четеше извинение.

— Не, госпожо Келъм, можете да поизчистите набързо.

Тя се огледа.

— О, вече са ви опаковали багажа.

— Почти. Просто минете набързо банята и кухнята, ако обичате.

Дик Келъм, който също носеше кофа с най-различни четки и парцали, пристъпи към кашоните.

— Говорите ли немски, полковник?

— Не, не говоря, Дик.

— Знаете ли, понякога се чудя какво ли си мислят за нас руснаците, като ни гледат как наемаме немски фирми да се грижат за багажа ни, как изпращаме нашите болни на лечение във Финландия и Англия, как викаме хора от Европа да ни ремонтират повредите в посолството. Сигурно се чувстват засегнати. Не смятате ли?

Отговори ми ти, Иван, помисли Холис, а после каза:

— Те не се обиждат лесно.

Погледна семейство Келъм. Бяха на около 35–40 години. И двамата бяха леко смугли, с черна, започнала да посивява коса и тъмни очи. Движеха се като хора, които цял живот са вършили тежка слугинска работа. По акцента им личеше, че са от работническата класа, въпреки че съвсем не бяха глупави. Той си спомни за един доста интересен разговор с Дик Келъм по въпроса за качествата на бирата в Милуоки. Веднъж Ан Келъм бе споделила, че съпругът й често си попийва от тия марки бира.

— А дали са опаковали вече прахосмукачката ви? — попита Ан Келъм.

— Сигурно. Не се притеснявайте. След като си тръгна, ще можете да почистите основно.

— Имате ли вече заместник, полковник? — полюбопитства господин Келъм.

— Да. Един полковник. Казва се Фийлдс. Познавам и него, и жена му. Опитват се да уредят пристигането му тук, преди да съм заминал. Ако успеят, ще ви запозная с него. Съпругата му вероятно ще пристигне по-късно.

— Надявам се, че и той като вас знае руски, за да има кой да разговаря с оня смахнат руснак — градинаря.

Холис се усмихна на Дик Келъм. „Ах ти, кучи син! Искам със собствените си ръце да изтръгна сърцето от гърдите ти.“

— И той е добре с руския, но иска да запази този факт в тайна, нали разбирате. Така че не го притеснявайте.

— Ясно — примигна господин Келъм.

— Тук ли ще живее? — попита госпожа Келъм.

— Да.

— А знаете ли дали и жена му ще работи?

— Мисля, че да. Тя е учителка и най-вероятно ще се опита да постъпи на работа в англо-американското училище.

— Да-а — каза госпожа Келъм. — Това доста улеснява нещата.

— Знам — обади се Холис.

Господин Келъм вдигна кофата от земята.

— Ще започна от горе — каза той и се качи в банята на втория етаж. Госпожа Келъм го проследи с поглед и каза съвсем тихичко:

— Полковник, това не е моя работа и ако искате, можете да не ми отговаряте, но сега при госпожа Холис ли ще отидете? Тя още ли е в Лондон?

— Не съм решил все още, госпожо Келъм.

Нещо сякаш притесняваше жената и след малко тя изплю камъчето:

— Полковник, аз и Дик ви харесваме и ние двамата с него говорихме за това… Той ми каза да си трая, но според мен вие трябва да знаете. Вашата жена… госпожа Холис… — тя погледна Холис, после отмести поглед настрани. — Ами тя се срещаше с един господин тук, един служител от търговската секция. Няма да ви кажа името му, но той идваше тук всеки път, когато излизахте в града или отивахте в Ленинград по работа. — После бързо добави: — Може да са били просто приятели, разбирате ли, и те сигурно наистина са били такива. Но според мен не е много редно една жена да посреща мъже у дома си, когато съпругът не е вкъщи, та дори те да са най-обикновени приятели. — Госпожа Келъм се повъртя смутено за момент, после взе кофата си и отиде в кухнята.

Холис отпи от уискито. Шпионите лъжат, помисли той. Вероятно КГБ просто си прави още един майтап с него преди заминаването му. От друга страна пък, това може и да бе вярно. Всъщност въпросният господин може би беше Кен Мърсър — един от мъжете, с които Лиза разговаря оня ден във фоайето. Холис каза на глас:

— На кой ли му пука?

Чу, че входната врата отново се отвори, и този път наистина бе Лиза, която се заизкачва по стълбите.

— Сам ли си? — провикна се тя. — Хванах ли те? Чукаш ли някоя, Холис?

Холис я посрещна на стълбите и я поздрави:

— Здравей, Лиза.

— А, поне си по слипове.

— Господин и госпожа Келъм са тук.

Тя сложи ръка на устата си и се изчерви. После прошепна:

— Идиот такъв, защо не ми каза?

— Току-що го направих.

— Дали са ме чули?

— Сто процента.

Тя сгуши глава на гърдите му и тихичко се засмя.

— След час ще се разчуе из цялото посолство. О, Господи, срам ме е.

— Те са доста дискретни. — Той я целуна. — Защо не отидем у вас?

Тя се огледа.

— И при мен е голяма бъркотия. Хайде да излезем в града. Днес не вали и не е много студено.

Холис се поколеба:

— Добре, но…

— О, не им позволявай да диктуват живота ти. Нали така гласеше нашето мото?

— Да, точно така. — И той се провикна към кухнята. — Госпожо Келъм, излизам.

Тя се показа на прага на кухнята.

— О, госпожице Роудс, не знаех, че сте тук.

Лиза и Холис се погледнаха многозначително.

— Здравейте, Ан. Няма какво толкова да се чисти тук, нали?

— Да, така е. А вашия багаж опаковаха ли го вече?

— Да, всичко е готово.

— Тъжно ли ви е, че си тръгвате?

— Да, много.

— Не мога да разбера защо не ви дадоха още един шанс?

— Ами тук всички дребни нарушения на закона се смятат за изключително тежки престъпления.

— Тук всичко е престъпление. Няма свобода за нищо. А човекът, който ще ви замести, къде ще живее — във вашето жилище ли?

— Не мисля, че ще дойде някой да ме замести. Няма смисъл да се изпраща друг, щом като започват да ни връщат един по един…