Чтение онлайн

— Ти не съжаляваш, че си тръгваш, нали?

— Не, но не ми харесват обстоятелствата, при които си тръгвам. А ти?

— Аз съм тъжна. Но се радвам, че това засяга едновременно и двама ни. Можем да се сближим още повече там навън, Сам. — Тя се усмихна. — Генерале.

Отвърна й също с усмивка.

— Те ще си сътрудничат. Ако преди това ние не го направим. — Той погледна часовника си. Ще отида да прибера нещата си от кабинета.

— И аз.

Постояха така за момент, после Лиза каза:

— Запиши следното в досието ми: мисля, че се влюбвам в тебе.

— Малко по-силно, ако обичаш, за да стигне до микрофона.

Тя се усмихна.

— Ще се видим ли довечера?

Той отвори вратата на кабинета й.

— За вечеря, става ли?

— Да, при теб. Но аз ще готвя.

— Имам само бира и горчица. Но ще отида да напазарувам, ако ми дадеш списък с необходимите продукти.

— Не, аз ще отида до Първи гастроном. — И тя обясни: — Ще приготвя нещо типично руско. Ти купи водката.

— Не трябва да напускаш района сама — напомни й Холис.

— Да, но Първи гастроном няма обслужване по домовете.

— Бъди предпазлива.

— Отивам само до гастронома.

— Бъди внимателна.

— Разбрано, сър. — Лиза се обърна и влезе в кабинета си.

20.

В шест часа вечерта телефонът в кабинета на Холис иззвъня.

— Холис на телефона.

— Алеви се обажда. Свободен ли си да отидем на един коктейл?

— Не. Имам уговорка за вечеря след половин час.

— Ще се наложи да я отложиш за след един час.

— Тогава защо ме питаш? От къде на къде се разпореждаш с моята лична и служебна програма?

— Само със служебната. Имаме работа.

Холис огледа кашоните с нещата си наоколо.

— Вече не съм на работа.

— О, не вярвай на всичко, което чуваш. Освободен си само от задълженията си на военно аташе. Наистина ли повярва, че си освободен и от задълженията си на таен агент?

— Не.

— Ще те чакам у дома след десет минути. Знаеш ли къде живея?

— Мисля, че ще те намеря. — Холис затвори и позвъни в апартамента на Лиза, но никой не му отговори. Набра номера на помощника си, капитан О’Шей.

— Ед, на работа ли си довечера?

— Да, сър, докъм осем часа.

— Окей, ако госпожица Роудс… познаваш ли я?

— Да, сър.

— Ако се обади или мине да ме търси — тя е на пазар из града, — кажи й, че ще бъда… в апартамента си към седем и трийсет.

— Да, сър. А дотогава може ли да ви намеря някъде?

— Предполагам.

— В града ли ще ходите?

— Не, капитане, ще си бъда тук. Защо?

— Просто питам, полковник.

— Кой ти нареди?

О’Шей замълча за няколко секунди, след това отговори:

— Никой, сър. Нали съм ваш адютант.

Холис остави слушалката, а след малко О’Шей се появи в кабинета му с черна дъсчица и написа с тебешир: „Генерал Бруър от Вашингтон ми заповяда да му докладвам за всичко, което правите.“ В отговор Холис написа на своята дъсчица: „Дръж ме в течение.“ О’Шей кимна и каза на глас с тон, сякаш току-що влиза в стаята:

— Извинете ме, полковник, реших, че е редно да ви информирам, че се обаждаха от информационните служби на почти всички посолства тук, включително от британското, австралийското, канадското, а също и от някои западноевропейски. Искат да разберат поради какви причини сте обявен за персона нон грата. Естествено препратих ги към пресофиса. Но те настояват да разговарят лично с вас извън протокола.

— Някой спомена ли името на Фишър?

— Да, сър. Опитват се да намерят връзка между смъртта на Фишър, пътуването до Можайск и изгонването ви.

— Доста подозрителни хора, а?

— Да, сър.

Холис си облече палтото.

— Ако ме потърси някой си полковник Буров, прехвърли разговора в апартамента на господин Алеви. Ще бъда там.

— Да, сър. — О’Шей изтри написаното върху двете дъски.

— Дръж здраво форта, Ед.

Холис излезе, взе асансьора надолу към фоайето и през задната тераса се озова в двора. Тръгна направо, като гледаше да заобикаля алеите. Беше студено и от сивото небе се сипеше ситен сняг. Част от жилищата наоколо светеха и през прозорците им се виждаха хора. Някои — насядали пред синия екран на телевизорите, други вперили очи в първия сняг през прозорците на спалните си на третия етаж. Жилището на Лиза не светеше.

„Всичко наоколо толкова много прилича на Америка с червените си тухли“, помисли Холис. Гледката му напомняше залепените една за друга тухлени къщи от предградията на американски град или пък жилищните сгради в някоя въздушна база или колеж. Всичко е толкова обикновено и спокойно, че чак ти става скучно. Връщайки се назад към женитбата и изминатия си жизнен път, той осъзна, че бе поел прекомерно големи рискове в личния си живот. Толкова големи, колкото никой нормален човек не би дръзнал да предприеме. Дано поне Катрин да се е поучила от всичко това.

Стигна до дома на Алеви и натисна звънеца. Алеви го посрещна и поведе нагоре по стълбите. Изкачиха се във всекидневната. Холис идваше тук за пръв път и беше изненадан от размерите и мебелировката на жилището му. Наоколо бе пълно с разкошни руски антики — такива, каквито Холис бе виждал досега единствено в музеите. По стените висяха маслени картини, подът бе застлан с два самаркандски килима, а върху полираните дървени мебели изобилстваха изящни порцеланови и дървени предмети. На перваза на прозореца лъщеше огромен сребърен самовар.

— Никак не е зле за един съветник по политическите въпроси — забеляза Холис.

Алеви натисна някакво копче в стената и стаята се изпълни с тиха музика, която трябваше да заглуши гласовете им за подслушвателните устройства. Оркестър балалайки изпълняваше руски народни мелодии.

— За всичко това плаща моята компания. Нищо не е от бюджета на дипломатическата мисия — отговори Алеви.

— Добре, добре. Не съм и помислил, че ние — останалите простосмъртни от посолството, ще трябва да пестим дори от кламерите, за да мериш сили с експонатите на Зимния дворец.