Чтение онлайн

Манастирът бе построен също като Кремъл на едно от малкото възвишения по брега на река Москва и Холис виждаше града, разпрострял се в подножието на склона на юг и на запад от манастирските стени. Олимпийският комплекс и стадион „Ленин“ бяха на около петстотин метра по на юг, сгушени в една от извивките на реката, на мястото на пресушените блата. Зад стадиона се виждаше реката, а на южния й бряг се извисяваха Ленинските хълмове и силуетът на Московския университет. Можеше да различи дори туристическата площадка, където той, Лиза и Саша бяха преживели няколко приятни, макар и кратки мига.

Холис тръгна по една павирана алея надолу по склона, на който се простираше гробището. Имаше много дървета, а повечето гробове бяха обрасли с трева. Надгробните камъни бяха по-високи от човешки ръст и варовиковите им и гранитни форми, обработени в старинен руски стил, образуваха същински лабиринт. Гробището беше с ширината на манастирските земи, но не стигаше до края им и Холис реши, че общата му площ е около шест акра. Щеше да му отнеме известно време, докато открие гроба на Гогол.

В гробището нямаше много хора, за да попречат на разговора им, но бяха достатъчно, за да не бият със Суриков на очи. Генералът бе подбрал чудесно място за неделната им среща. Посетителите бяха предимно студенти, които явно търсеха гробовете на известни личности. Те стояха на групи пред паметниците, сочеха ги и говореха за мъжете и жените, погребани под тях. Холис видя гробовете на Чехов, Станиславски и художника Исак Левитан. Шестима млади мъже и жени, вероятно чехи, облечени с канадки, провиснали кадифени джинси и високи ботуши, седяха на пътеката и говореха пред гроба на режисьора Сергей Айзенщайн. Холис ги заобиколи.

Пред гроба на Никита Хрушчов стоеше стара жена в мръсно червено палто. Жената се прекръсти, поклони се на плочата и отмина. Холис сви по напречна алея и се намери в малък облак ниска мъгла. От мъглата излезе висока привлекателна жена, елегантно облечена в дълго черно кожено палто, и се приближи него.

— Извинете, знаете ли къде е гробът на Гогол? — попита Холис на руски. Тя го огледа и отговори с изключително произношение:

— Проверете ето там. Близо до високия бор. Мисля, че минах покрай него.

— Благодаря — Холис я отмина.

— Но никога не можете да бъдете сигурен — каза тя като че ли на себе си. — Тук изчезват дори и мъртвите.

Холис продължи да върви. Само преди седмица помисли той, щеше да спре и да разговаря с нея. Но квотата му за приключения в Русия бързо се изчерпваше, а още не бе успял да се срещне със Суриков.

Холис го видя застанал на пътеката под ниските клони на висок бор. Пушеше цигара и лющеше разпадащата се повърхност на един покрит с лишеи варовиков надгробен камък. Холис спря до него и се загледа в паметника.

— Четете ли го на Запад? — попита Суриков.

— Не особено. Предполагам, че литераторите го четат.

— Мога ли да си взема книги на руски за четене?

— Да.

— Мъртвите души — каза Суриков. — Мъртвите души. — Той се взира в гроба още известно време, после се обърна и огледа Холис от главата до петите през кълбата цигарен дим, а на устните му плъзна усмивка.

— Вече толкова лошо ли се обличаме?

— Опасявам се, че да.

— На вас това изглежда още по-ужасно.

— Благодаря — каза Холис и добави: — А вие сте толкова грозно облечен днес?

— Неделя е — отвърна Суриков и прокара ръка по небръснатата си брада. Обърна се и се отдалечи.

Холис изчака цяла минута, преди да го последва.

Суриков бе застанал близо до основата на стара бойна кула, на мястото, където тя се сливаше с пастирските стени. Покрай стената имаше стари гробове с надписи на кирилица, които Холис не можеше да прочете.

Суриков извади от джоба на провисналото си палто пакет, увит в „Правда“.

— Искате ли пресен шаран? — попита той.

— Може би — отвърна Холис, доловил миризмата на рибата.

— И така, приятелю — каза Суриков, — научих от „Правда“, че напускате Русия. Бях доста шокиран от новината. Не знаех дали ще дойдете днес. Много се безпокоях.

За Холис не беше трудно да се досети за какво всъщност се тревожеше Суриков.

— Дипломатическият ми имунитет в момента е в известна степен поставен под съмнение. Така че няма нужда да ме питате сигурен ли съм дали не са ме проследили, защото днес съм не по-малко притеснен от вас.

— Така ли? Мен ще ме убият. А вие само ще отидете в затвора.

— Ще ви завидя за куршума в главата, ако ме изпратят на изток за пет или десет години.

— Добре, а как ще се отрази това на сделката ни? — сви рамене Суриков.

— Ние нямаме никаква сделка.

— Ще имаме. Кога заминавате?

— Това го имаше във вашата „Правда“, нали? — отговори саркастично Холис.

— Там не се казва кога заминавате.

— Наистина ли? Заминавам в сряда.

— А кой ще ви замести като аташе? — попита Суриков. Лицето му издаваше известна изненада.

— Не съм напълно сигурен.

— Със заместника ви ли ще преговарям, или с някой друг?

— Ще обсъдим това, преди да се разделим.

По пътеката се зададе млада двойка и отмина към запуснатите гробове. Когато стигнаха до подножието на стената, мъжът коленичи и прокара ръка по надписите. Жената държеше в ръцете си тетрадка.

— Гробът е на монахиня — каза мъжът. — Гулия. Името вече не се среща много често.

Жената отбеляза нещо в тетрадката си. Суриков размаха пакета с рибата под носа на Холис.

— Хванах ги тази сутрин в Сетун. Жена ми ги изчисти, така че мързеливият ерген да бъде готов да плати добри пари.

Младата двойка продължи надолу по редицата гробове.

— Струва ми се, че ме лъжете — каза Суриков. — Знам, че заминавате утре, и че името на заместника ви е полковник Фийлдс.

Холис кимна. Информацията можеше да идва от подслушвателната апаратура в посолството, вероятно засякла как го казва на семейство Келъм, или пък те бяха информирали КГБ. Но какъвто и да бе пътят, беше малко зловещо да чуе това от генерал Суриков.

— Това ви го е съобщило КГБ — каза Холис.

— Да. Те ми казаха името на новото аташе и че заминавате в понеделник, а не в сряда.

— Защо са го направили?

— Обичат да впечатляват хората с информацията, с която разполагат. Не съм офицер от военното разузнаване, ако това си мислите.

Холис никога не бе смятал Суриков за такъв. Той нямаше нито поведението, нито речника на човек от ГРУ.

— Всъщност в КГБ искаха да знаят дали аз или някой от подчинените ми, или от аташетата ни отвъд океана познава полковник Фийлдс. Изглежда, че КГБ има проблеми със съставянето на досието му, и затова дойдоха при мен. — Суриков се усмихна. — Може би ще можете да ми помогнете да ги впечатля.