Чтение онлайн

— Какъв е точно постът ви във военновъздушните сили на Червената армия, генерале?

— Аз съм това, което вие наричате Г–1. Шеф на персонала във военновъздушните сили.

— В какъв мащаб?

— На цялата Червена армия, полковник. Аз държа файловете и досиетата на половин милион души. Това не е много забавна работа, но на бюрото ми понякога се появяват изключително интересни неща. Вярвате ли ми?

— Как КГБ узна името на полковник Фийлдс?

— Мисля, че са проникнали в посолството ви. — Суриков погледна Холис в очите, търсейки някаква реакция по лицето му.

— А как дойде до вас запитването от КГБ? — попита Холис. — Със записка? По телефона?

— Лично. Призоваха ме в Лефортово. КГБ може да призовава дори и генерали. Те обожават да ни молят да наминем в Лубянка или в Лефортово. Човек никога не знае дали ще си тръгне жив от там. Това се случи преди няколко дни.

— Изплашихте ли се, генерале?

— Много.

— С кого говорихте в Лефортово?

— С един полковник на име Павличенко.

— Висок, рус, с нацупена уста и сини очи?

— Да. — Суриков повдигна вежди. — Познавате ли го?

— Да, но под друго име. — Холис осъзна, че Суриков е започнал да отговаря на въпросите му. Често ставаше така, когато дойдеше време за крайния етап на преговорите. Холис нямаше никаква представа дали Валентин Суриков, християнин, заслужаваше повече доверие от генерал Суриков от военновъздушните сили на Червената армия. — След като бях в Лефортово — каза Суриков, — съм по-убеден от всякога в желанието си да се махна оттук.

— Знам как се чувствате.

— Можете ли да ме измъкнете?

Холис не бе упълномощен да каже да, но бе назряло времето за форсиране на нещата.

— Мога, но ако разполагате с цената на билета.

— Половината сега, половината на Запад.

— Разбирам.

— Опасно ли е? Имам предвид, да ни измъкнете от тук?

— Разбира се.

— Не се притеснявам за себе си.

Холис вече знаеше това.

— Внучка ли ви е?

Лицето на Суриков се изкриви, той отвори уста, но не пророни нито звук.

— Опасно е — продължи небрежно Холис, — но от вас не се иска нищо особено, освен хладнокръвие. Тя хладнокръвна ли е?

— Тя е вярваща — отвърна Суриков и всмукна от цигарата си. — Той погледна към Холис, но отклони очи. — Видяхте ли ни?

— Да.

— Тогава знаете защо искам да избягам.

— Предполагам.

Суриков загледа глупаво увития във вестника шаран, който държеше в ръцете си, и заговори, но не на Холис.

— Проклинам деня, в който намерих Бога. Оттогава нататък животът ми се превърна в ад.

Холис не знаеше какво да отговори на това, но го разбираше.

— Да, внучка ми е — продължи Суриков. — Наташа. Единствена дъщеря на единствената ми дъщеря. Тя е светлината на моя живот, Холис.

— Хубаво момиче. Говори ли английски?

— Да.

— Ще се оправи. Ще се омъжи за някой богат американец или англичанин и ще живее щастливо до края на дните си. Вярвате ли в това?

— Бих искал. За нещастие тя желае да стане монахиня.

— Така ли? Ами тогава ще направи каквото иска, генерале. Точно за това става въпрос там.

— Ами аз?

— Ще ви намерим някакво занимание.

— Да. — Суриков махна напосоки към редицата гробове.

Небето беше притъмняло още повече и от облаците се отрониха няколко капки дъжд, които опръскаха надгробните плочи и мокрите листа. Излезе вятър и брезите и самодивските дървета се залюляха.

Холис мина покрай Суриков и се спря да разгледа следващия надгробен паметник.

— Бородино, генерале.

Суриков заговори:

— Някога, на няколко километра на север от Бородино, се намираше училище на военновъздушните сили на Червената армия. Преподаваше се теоретичен курс по американска бойна тактика, стратегия и въоръжения. — Суриков замълча, за да придаде по-голяма тежест на казаното, и продължи: — Преподавателите бяха американци. — Той хвърли поглед към Холис. — Това е една невероятна история и трябва да слушате много внимателно.

Холис въздъхна дълбоко. Една от молитвите, които си бе позволил да отправи в църквата, бе Суриков да потвърди онова, което той и Алеви само предполагаха.

— Това ли е първата половина от тайната? — попита Холис рязко. — Всичко това ми е известно.

— Какво…? — Суриков извърна глава към Холис.

— Не можете да стигнете до Лондон срещу тази цена. Съжалявам. — Холис си тръгна. Вървеше като човек, който се отказва от несполучлива сделка, или като неверен любовник, с надеждата, че нещата със сделката или с любовника ще се оправят с всяка следваща крачка.

— Не можете… — Суриков го настигна. — Но как…

— Бях около Бородино. Затова ме изритват оттук. Знам, че там има американци. Съжалявам. Смятах, че знаете повече…

— Но аз знам!

Холис спря и се извърна към Суриков, който продължаваше да държи шарана в ръце.

— Какво ще ми предложите в Лондон? Каква е втората половина от тайната?

— Школата… — Суриков облиза пресъхналите си устни. — Знаете ли, че там вече не обучават пилоти…

— Да. Зная, че обучават хора от КГБ, за да се превърнат в американци. Но вие как узнахте за това?

— Аз… аз им осигурявам курсантите. Те всъщност не са точно хора на КГБ. В КГБ не вярват на собствените си методи за подбор на персонала. Има много странни личности, които желаят да влязат в КГБ, и те са наясно с това. КГБ иска там да отидат честни руски патриоти. Хора, които са пожелали доброволно да станат пилоти в съветските военновъздушни сили. Хора, които, както предполагам, биха могли да имат нещо общо с американските си инструктори.

— Както е било, докато училището е обучавало само пилоти — кимна Холис.

— Такова е поне моето мнение. Доколкото зная, по-рано нашите пилоти са проявявали повече интерес към Америка, отколкото към изучаването на бойната тактика на американците. Политкомисарят на училището бил твърде ядосан и обезпокоен от създалото се положение и докладвал за поведението на някои пилоти в КГБ. И тогава на КГБ им хрумнала тази блестяща идея. В крайна сметка те прехвърлили училището при себе си. Американските пленници не били уведомени официално за това, но постепенно характерът на обучението в училището се променял — от бойната тактика към това, което е сега. Разузнаваческа школа.