Чтение онлайн

— Това е гробът на сестра ми — осведоми го той. — И на племенника ми.

Полицаят го погледна и сви рамене:

— Няма проблем, стига да не минавате зад лентата.

Ласитър стигна до преградата, спря се и се загледа. Гробът на Кати все още беше покрит с вече повехнали цветя. Белите панделки, с които бяха прихванати букетите, се развяваха от вятъра. Плочата на гроба на Брендън лежеше до прясно изкопаната дупка. Отстрани се виждаше купчина пръст. Стори му се, че е повече, отколкото съответства на дупката. Имаше следи от снемането на отпечатъци: прах по плочата, бели петна по вдлъбнатините от обувки в пръста и по тези от лопата. В основата на двата гроба имаше друга, по-плитка дупка, в която изглежда е било сложено тялото на Брендън. Техниците явно имаха нужда от някакви останки. Но едва ли бяха намерили такива, защото единственото останало бяха малко сажди и тъмна пепел. Пепелта му напомни за детските му години в Джорджтаун, когато бе излизал на прага на голямата къща и бе хвърлял по стълбите пепел върху снега.

Гледката го потресе. Беше съвсем ясно, че някой наистина е изгорил телцето на Брендън. Беше го изкопал и го бе извадил от ковчега. Според Риордан тялото било полято с бензин, запалено и изгорено до степен, при която по думите на Томи Труонг не бе останало нищо освен неизползваеми изгорели кости.

Когато се прибра у дома, къщата му се стори прекалено голяма и странно смълчана. Повика Клеър. Тъй като не се появи, я повика отново. Разказа й за случилото се и допълни, че може би ще е по-добре да го остави сам.

Събуди се посред нощ, опитвайки се да си спомни нещо, което му бе хрумнало насън. Сторило му се бе важно. Беше нещо, свързано с тялото на Брендън, затова искаше да се обади на Риордан, трябвашеда се обади на Риордан и да му го каже. Но не можеше да се сети какво бе това важно нещо, колкото и да се напрягаше. Беше там някъде в главата му, но колкото повече мислеше за него, толкова повече то избледняваше, за да се стигне до момента, в който усещането напълно изчезна. Накрая взе да се пита осенила ли го бе изобщо някаква мисъл, или само бе сънувал. Разсъни се напълно и така и не можа да заспи повече.

На сутринта във „Вашингтон поуст“ имаше дописка. Не искаше да я чете, дори не искаше да я вижда, но неволно зърна заглавието:

Следобеда проведе странен телефонен разговор с погребален дом „Евънс“, който беше поел грижите по погребенията.

— От полицейското управление ми наредиха да ви се обадя — обясни мъж, чийто глас звучеше школувано състрадателно. — След като… ъ-ъ… приключи съдебномедицинският оглед на останките… ще пожелаете ли да се погрижим да бъдат погребани повторно? — Каза им „да“. — Ще предпочетете ли да изберете нов ковчег? Полицията свърши с предишния, но… как да се изразя… малко е повреден,нали разбирате? — Поръча нов ковчег. — И последно, мистър Ласитър. Ъ-ъ… — Тук дори траурният експерт се поколеба, явно усещайки, че се движи по непознат терен: — Ще искате ли… ъ-ъ… да присъствате… ъ-ъ… когато… ъ-ъ… ще го положим в земята? — Човекът деликатно се прокашля. — Искам да кажа… ще има ли нова церемония?

Ласитър отново почувства острата болка в гърдите си.

— Без церемонии. Но аз ще дойда.

— Прекрасно — въздъхна мъжът. — Ще ви уведомим.

Два дни по-късно слънцето отново ярко грееше и той отново бе на гробището. Беше някак сюрреалистично да наблюдава повторното спускане на същия малък ковчег в същата малка дупка. Този път обаче нямаше свещеник, нито успокояващи думи, нито други опечалени освен него самия и Риордан, който се появи по средата на процедурата. Физическият труд се отрази добре на Ласитър, макар че изкопаването не му отне много време. Двамата останаха мълчаливи над дупката около минута, после Джо се извърна.

— Гадна работа — прошепна Риордан, поклащайки глава. Бръкна за цигара, но изчака да се отдалечат, преди да запали.

След второто погребение на Брендън Риордан започна да му се обажда през ден.

— Обаждам ти се, Джо, да ти съобщя, че… нямаме нищо ново. Искам да кажа, че разполагаме с добра отливка на острието на лопатата и страхотни отливки от обувки… впрочем, става дума за „Найк“, модел „Чийфтън“, номер 43. При това има само един вид отпечатъци, което подсказва, че работата е свършена от един човек. И толкоз… Опряхме на камък. Никакви отпечатъци по ковчега, нищо по надгробните плочи. Който и да е той, бил е с ръкавици. — Полицаят замълча за момент. — Което е интересно само по себе си.

С изключение на зловещата ексхумация на Брендън полицейското разследване се бе развивало без прекъсвания, но и без съществени находки. Риордан се стараеше да държи Ласитър в течение, може би с надеждата, че така няма да му се бърка в работата. Тези телефонни обаждания все по-често ставаха повод да обсъдят уликите.

Отпечатъци.

— Познай чии?

— Няма нищо за познаване.

Не беше изненадващо, че пръстовите отпечатъци на Джон Доу са по целия нож, колата и портфейла, намерен в „Комфорт Ин“. Полезна улика, но и не подсказваща нищо по отношение на самоличността му: той все още си беше Джон Доу.

— Този тип го няма в компютъра — каза Риордан, имайки предвид базата данни на ФБР, където се съхраняваха повече от сто милиона отпечатъци, в това число на всички някога арестувани за каквото и да било, всички кандидатствали някога за секретни документи или за разрешение за носене на оръжие, военни, шофьори на таксита и на автобуси, държавни служители.

Кръв, коса, плът.

— Идеално съвпадение. Отпечатъците по ножа са негови. Кръвта по ножа е тяхна. Косата е, както ти каза, на Брендън. А кожата…

— Каква кожа?

— Под ноктите на сестра ти — та кожата е на Джон Доу. И това е извън всякакво съмнение. Даже и без ДНК-тест лекарят казва, че нашият човек е бил издран — четири следи по бузата, отдясно наляво. С теб не сме ги видели заради бинта.

Ножът.

— Повикахме художник в отделението. Направи човекът няколко скици, поигра си и последната стана — прекрасна е. Показва Джон Доу без изгаряния и без превръзки. С вежди и коса защото нали се сещаш, че в момента няма такива. Както и да е, ако преди не е носил зализан алаброс, значи вече знаем как изглежда.

— И какво?

— Ами показахме рисунката в двайсетина магазини за оръжие, половин дузина армейски складове, където разпродават излишъци на армията, и… Познай! Един служител в Спрингфийлд ни каза, че му е продал „Кей-бар“ нож преди три-четири седмици.

— И той го помни?!

— Като вчера.

— Откъде такава памет?

— Много просто. Каза, че онзи се откроявал. Бил облечен в един от онези развлечени вносни костюми на…

— Армани.

— Който и да е, но нямало да видиш такива на разпродажба. Онези в склада били свикнали на клиенти в работни комбинезони и анцузи, на хлапета с бръснати глави и по черни джинси… Човекът рече, цитирам: „Направо от бутика“,край на цитата. Нали ти казах, Джо. Откачен. Смятай случая за приключен.

Последва застой. В болницата, пред стаята на задържания, се сменяха отегчени полицаи и проверяваха документите на всеки влизащ или излизащ. Смисълът не беше много ясен: всички посетители бяха болнични служители, тъй като, с изключение на Джо Ласитър и пресата, никой друг не се интересуваше от състоянието на човека вътре.

В понеделника преди Деня на благодарността 13 Риордан телефонира, за да каже, че лекарите са махнали дихателната тръба на Джон Доу и той бил достатъчно добре, за да отговаря на въпроси. Разпитът бил насрочен за сряда.