Чтение онлайн

— И после? — пожела да разбере Ласитър.

— Ще го преместим във Феърфакс. Ще предявим обвинение… Дори да е в инвалидна количка.

По мнението на лекарите състоянието на пациента се подобрило изненадващо, макар че никога вече нямало да бъде „като нов“. По шията и лявата страна на лицето му имало жестоки белези, а тъканта на дробовете и ларинкса му била увредена.

— Няма да му хареса това — отбеляза Риордан.

— Кое?

— Онова, което научих от лекарите. Този тип е бил атлет. Или има физика на атлет. Казаха, че бил в страхотна форма.

— Бегач?

— Не… всъщност, кой знае. Едър е. Направо грамаден. Боксьор, може би. Или футболен защитник. Или бияч в бар. Не знам. Нещо… голямо. Почвам да си мисля, че не е изключено да е бил и… войник.

— Откъде ти хрумна пък това?

— Минал е през месомелачката. Докторите ми показаха рентгеновите му снимки. Даже и аз го видях — този се е млатил яко. Направо изглежда, сякаш е бил изтезаван.

— Не разбирам.

— Ами… има следи от стари счупвания. И втвърдени ръбове на белези по гърба… сякаш са го бичували.

— Какво?

— Не се шегувам. Трябва да го видиш сам. Освен това е бил и прострелван. Има зараснала стара рана: куршумът е влязъл отпред и е излязъл през дясното рамо. И още нещо…

— Какво?

— Мисля, че този тип… за професията му ти говоря… е фаянсаджия.

— Какво?

Риордан доволно се захили.

— Докторът казва, че имал мазоли на коленете. Големи мазоли… загрубели. И аз реших, че… слага плочки. От какво друго може да са?

Ласитър помисли. Накрая се предаде:

— Не знам.

— Аха — зарадва се Риордан. — Ами от мен толкова.

В сряда сутринта — деня, когато Риордан трябваше да разпита Джон Доу, Джо Ласитър отиде в офиса си във Фоги Ботъм, седна зад бюрото си и започна да се преструва, че работи, докато всъщност чакаше обаждането на детектива.

Офисът му бе просторен и луксозен, с истинска камина, гълъбовосив мокет и изглед към Капитолия. Ореховата ламперия бе осветена с мека индиректна светлина и украсена с литографии на Хокни. В ъгъла в дъното имаше пищно резбовано бюро, а в другия — две кресла и кожен диван. Атмосферата бе едновременно на солидност и дискретност — целта бе и богати, и предпазливи, и загрижени, да се отпуснат и предразположат.

„Ласитър Асошиитс“ заемаше целия девети етаж на сградата, а това означаваше, че освен офиса на собственика на фирмата имаше още три ъглови помещения. Едното бе заседателна зала. Другите две бяха дадени на двамата управителни директори: Джуди Рифкин и Лио Болтън. Осемте останали кабинета, разположени по периферията на етажа, бяха разпределени между старшите следователи. Аналитиците, компютърните специалисти, поддържащи базата данни, секретарките и обслужващият персонал бяха разположени в средата на етажа, където пространството бе разделено с подвижни прегради на клетки. Общият брой на работещите във фирмата на Ласитър бе трийсет и шест човека в централния офис и още четиридесет по филиалите в Ню Йорк, Чикаго, Лондон и Ел Ей.

Мерките за сигурност бяха строги и впечатляващи. Те започваха още от приемната, където специално оборудване, последна дума на техниката, записваше влизането и излизането на всички, без значение дали става дума за служители, или клиенти. Достъпът до кабинетите се контролираше с биометрична заключваща система, използваща сканиране на пръстови отпечатъци. Озовал се веднъж вътре, любопитният посетител щеше да установи, че прозорците са скрити зад гумирани завеси, абсорбиращи вибрациите, срещу малко вероятната опасност някой да използва лазерно устройство за подслушване на разговори чрез анализ на трептенията по стъклата. Кантонерките бяха снабдени със солидни комбинационни ключалки, а до всяко бюро имаше машина за унищожаване на документи. Понеже „Ласитър Асошиитс“ се отчиташе основно пред изпълнителните директори и адвокатите на фирмата, вътрешните доклади нямаше нужда да се копират. Поради тази причина, компанията разпечатваше служебната документация на специална хартия, импрегнирана с фосфор, така че всеки опит да бъде копиран документ — освен на ръка, разбира се, — би завършил с получаването на черен лист.

Компютрите в офиса бяха съоръжени с ключалки, но от гледна точка на мерките за сигурност бе по-важно не какво имаха в повече, а какво нямаха. Например флопидискови устройства. Което на практика означаваше, че никой не може да копира нищо от компютъра си на дискета. Специални програми контролираха изпращането на електронната поща. А като предпазна мярка срещу проникването в системата на външен хакер — макар компютърните специалисти да се кълняха, че това било невъзможно, — всички данни бяха зашифровани със 128-битов ключ, гарантиращ, че тяхното съдържание няма да бъде разкодирано и след милион години работа с компютър, използващ най-съвременна технология.

Всичко това струваше скъпо и за някого сигурно би изглеждало прекомерно… но Ласитър добре знаеше: мерките за сигурност се изплащаха. Приходите на компанията идваха от два основни източника: съдебна практика с клиенти, все големи и богати компании, и „Сливания и Поглъщания“, наричани за кратко С&П. Залогът по правило биваше висок, независимо дали ставаше дума за съпругата на богат бизнесмен, искаща развод, или за изкупуване на фирма с цел ликвидиране на конкуренцията. Често се отнасяше до стотици милиони долари, така че висшият императив бе тайната, и то абсолютната тайна. В идеалния случай — това бе веруюто, изповядвано от Ласитър, — конкуренцията (а такава винаги съществуваше) дори не трябваше да подозира участието на неговата фирма, освен ако (както понякога, макар и рядко, се, случваше) се преценеше, че разгласяването на факта, че случаят се движи именно от „Ласитър Асошиитс“, би могло да се отрази благоприятно на крайния изход. Тогава разследването съзнателно се правеше „шумно“: намираха се начини нужната информация да стигне до пресата, лицата се следяха агресивно, даваха се интервюта.

Но най-важното за Ласитър бе, че клиентите му харесваха тези мерки за сигурност. И не само клиентите: те се харесваха на адвокатите, на продавачите на облигации, на изпълнителните директори. Камерите, паролите, заключващите системи, предпазните мерки като цяло им внушаваха чувство за безопасност и им показваха, че парите на фирмата се харчат по предназначение. А като допълнение — Ласитър съзнаваше въздействието на този психологически фактор — караше ги да се чувстват като „съиграчи“. Или както се бе изразил Лио веднъж: „Дявол да го вземе, срещу тарифа от двеста долара на час ще сложим дори тоалетната на пружини“.

Но дори да разполагаше с цялата най-съвременна техника на света, в момента Джо не можеше да накара Джими Риордан да му позвъни. Още с идването си бе предупредил своята секретарка да поеме сама всички обаждания до него, с изключение на Риордан, резултатът от което бе една съвсем нетипична тишина в югозападния ъгъл на девети етаж. Утринното слънце бавно се прехвърли на запад, а телефонът все не звънеше и не звънеше. Ласитър поръча да му донесат сандвичи от закусвалнята „Бон апети“ и ги изяде пред камината, докато прелистваше последния брой на „Информейшън уорфеър“. Все така мъчително бавно следобедът клонеше към вечерта. Ласитър започна да мисли за прибиране.

Сигурно има някакъв проблем, каза си той. Може Джон Доу да е поискал да говори в присъствие на адвокат и да са се забавили, докато му намерят. А може да е имало езикова бариера… макар че не виждаше как точно това би могло да създаде проблеми. Риордан бе казал, че ще отиде с преводач — някой, който знае италиански и испански.Може състоянието на Джон Доу внезапно да се е влошило. Може…

Телефонът иззвъня в пет и петнайсет — точно когато слънцето залязваше зад гробището Арлингтън.