Чтение онлайн

— Току-що влизам — съобщи му Риордан.

— И?

Пауза.

— Какво научих ли? С две думи: абсолютно нищо.

— Какво??

— Задръж така — каза Риордан и извика встрани от слушалката: — Да, да, да, дай ми пет минути, окей? — После гласът му отново се върна: — Онзи се държа, сякаш ме нямаше. Не чух от него нито дума. Нищичко.

— А адвокат? Не го ли попита…

— Казвам ти, че не можах да изтръгна от него нито звук! Нищо! Прочетохме му правата на три езика и…

— Сигурен ли си, че те е разбрал?

— Да, разбра ме. Видях го в очите му. Разбра всяка думичка.

— Трябваше да му доведете адвокат.

— Естествено! След като изгубих два часа в монолози, се обадих да му назначат служебен адвокат. Рекох си, абе майната му, това може да го излъже да обели поне една дума. Да каже все пак нещо. Седяхме и два часа чакахме адвокатът да се появи. После излязохме и ги оставихме насаме… Не знам… може би поне половин час. Разбрах, че през цялото време е говорил само адвокатът. Джон Доу не е казал нищо. Върнах се в стаята и лично му заобяснявах.Каква велика страна сме, как всички тук сме с равни права, как няма никакво значение кой конкретно си и с какво се занимаваш, а единственото, което има значение, е какво си направил. Дали е добро, или е лошо. Обясних му, че можем да го осъдим и без да знаем името му. Защото на мен не ми пука дали ще отиде пред съда като Джон Доу, или като някой друг, в крайна сметка присъдата ще е една и съща. Ако не сътрудничи — гарантирано е мъртъв.

— Казал си му и това?

— Да, съобщих му още, че е обвинен в предумишлено убийство и палеж и че разполагаме с доказателства. Изброих му ги и му показах ножа…

— Взел си ножа в болницата?

— Занесох още няколко неща. Не се безпокой, всичко е по правилата.

— И как реагира той?

— Не реагира. Виждал ли си Сфинкса? — Риордан дрезгаво се изсмя. — Единственото, на което реагира, бе бутилката.

— Каква бутилка?

— Онази с парфюма… или каквото там има в нея. Малката бутилчица, дето я намерихме в джоба му.

— И какво, казваш, направи той?

— Не знам… Някак… Абе почувствах, че тя има значение за него. Очите му се… разшириха…

— Очите му се разшириха?

— Да.

— Хм…

Риордан игнорира сарказма.

— Сериозно ти говоря. Бутилката го изненада. Сега вече ще поискам да изследват съдържанието й. Може да ни насочи към нещо, което сме пропуснали. Примерно наркотици…

— И после?

— Та значи, седим си с адвоката при него и аз му обяснявам, че бих могъл да разговарям с прокурора за наказанието — смъртно или до живот. Има някаква тънка разлика, нали се сещаш. Разказах му, че уликите срещу него, които сме събрали, свидетелстват за подготовка, т.е. за предумишленост, наблегнах на това, че тези улики са железни и че престъплението е отвратително. Подметнах му, че от моя гледна точка бъдещето му ще се развива по низходяща спирала, защото само след няколко дни ще го преместим в строго охранявана килия в главната болница на Феърфакс. После…

— Каква килия има в болницата?

— Ами… болнична стая, но с решетки на прозорците. Знаеш ли на колко задържани им се случват „случки“ преди делото? Няма да повярваш. Всяка юрисдикция разполага с такива помещения. Струва адски скъпо, особено с денонощната охрана, ама… Практиката е, когато задържаният се пооправи, да го прехвърлят в подобна болнична килия. Както и да е, отклоних се. Та обясних му, че когато състоянието му позволи да бъде преместен и оттам, е… тогава нещата доста ще се влошат, защото следва затворническата килия. Може да има късмет да го пратят в камера за предварителен арест, но то пак си е затвор. Низходяща спирала, както му подметнах. А междувременно лекарите ще започнат да му спират успокоителните, за да можем да си говорим. Виждах по очите му, че вече му се искаше да му бият инжекцията. Понеже адвокатът му беше там, не можех да си позволя директно да го заплашвам, затова дискретно му намекнах, че медицинският персонал в окръжния затвор е ангажиран като куче с две пишки…

— Господи, Риордан…

— Ама това си е самата истина. Хората са адски заети. Така че изобщо да не си мисли, че ще се излежава на спокойствие по цял ден, както прави тук. После му разказах за един скандал. Жестока работа. Оказало се, че никой от приетите в болницата на затвора не е получавал болкоуспокояващи, защото медицинската сестра им давала плацебо 14 , а истинските лекарства продавала на излежаващите присъди и прибирала парите.

— Джим…

— Та, казвам му, че може би — не, нищо не мога да обещая, — ако се опита поне малко да ни сътрудничи, може бище се намери начин да остане в болницата поне още известно време. Седмица, да кажем. Две… Да укрепне и да може да се държи на краката си.

— И?

— Нищо.

— И си сигурен, че те е разбрал?

— Да.

— След като не е казал нищо, откъде си сигурен?

— Защото той говорианглийски… Разговарял е със сестрите. Казва, че е жаден. Съобщава, че е гладен. Оплаква се, че го боли. Освен това… тези неща ги усещам. Такава ми е работата. Разпитвал съм сигурно две хиляди души. Този ли? Искаш моето мнение? Много тежък случай. Корав тип! Сигурен съм, че не му е за пръв път да бъде разпитван от полицай.

Ласитър му вярваше. Знаеше, че Риордан разбира от тези неща.

— И… какво тогава? Това ли е всичко?

— Горе-долу. Накрая дойде докторът и ни изрита. — Риордан подигравателно цитира: — „Пациентът има нужда от почивка“. Праща значи сестрата да му бие „Демерол“, ние се надигаме, а Джон Доу… на него изведнъж му призлява. Казвам ти, видях болката в очите му. Не може да се сбърка. Изпоти се и от време на време започна да простенва… Тихичко: „О-о-о-х!“. Сякаш едва се владее. Извиквам аз на лицето си полицейското изражение и му казвам, че ще се върна… А той… Представяш ли си, поглежда ме с гадната си усмивка и… Знаеш ли какво ми каза?

— Какво?

— „Чао“.

— Чао?

— Да бе, сякаш играе в „Спасители на плажа“. Кълна се, че ако вече не беше в болница, щях да го изпратя там.

Ласитър помълча и след това попита:

— И какво ще правиш сега?

— Всичко, което му казах, че ще направя — мрачно заяви Риордан. — Ще започна с преместването в болнична килия. Докторът смята, че ако нещата продължават да се развиват по същия начин, следващата седмица ще можем да го прехвърлим.

В Деня на благодарността Ласитър се изтърколи от леглото в осем сутринта и видя, че времето започва да се разваля. Покрай прозорците на атриума прехвърчаха снежинки — огромни и идеално оформени. Беше от онзи сняг, който се сипе в началото на коледен филм.

Облече се набързо, взе две консерви риба тон от хладилника и се качи в колата. Рибата бе входният му билет за „Търки трот“ в Александрия — традиционното за този ден бягане на пет мили, в което всяка година се записваха по две хиляди души. Колата се провираше през вихрушката от снежинки, а Джо се бе привел над волана. Видимостта бе толкова лоша, че пред себе си различаваше само малки червени светлинки, примигващи през снежната пелена. За сняг като този хората казваха: „Няма да продължи“ или „Няма да се задържи“, но когато стигна в Александрия и намери място за паркиране, светът вече бе побелял.

Някои твърдят, че най-ценните им мисли идват, докато бягат, защото повтарящите се монотонни движения на телата им позволяват съзнанието им да се рее необременявано. Ласитър не беше от тях. Той никога не мислеше, докато тича, освен най-елементарното: къде да стъпя, да сваля ли ръкавиците, кога да завия в обратна посока, болката в коляното ми сериозна ли е, или е само игра на въображението ми.

И в днешното бягане беше така. Мислеше за скоростта и за това колко остава до следващия километричен камък. Планираше как да изпревари тичащите отпред. Примигваше често и енергично, за да отстрани лепящите се по клепачите му снежинки, вслушваше се в накъсаното дишане на хората наоколо, удивляваше се, че му е толкова топло… а въздухът е толкова студен. Съзнанието му летеше със снега и го водеше към финала. Харесваше в бягането това, че целият се превръща единствено и само в движение.