Чтение онлайн

— Това е нелепо. Наистина сред нашите членове има такива, които са загрижени за имиграцията, но това е политически въпрос, не теологически. Ние сме пъстра организация и хората ни споделят разнообразни гледни точки.

— Носят се слухове, че „Умбра“ изповядва хомофобия.

— Ами…

— И че настоявате гейовете да бъдат татуирани.

— Прекрасно! Доволен съм, че повдигнахте този въпрос, понеже така ми давате възможност да изясня проблема. Истина е, че за нас хомосексуалността е грях — нещо, което, нека си признаем, сме заявявали най-недвусмислено. В тази връзка допускам, че ще се намерят хора, които биха ни нарекли — Делла Торе отвори кавички с пръст във въздуха — „хомофоби“. Но е истина също така, че „Умбра Домини“ изпълнява и педагогическа функция. Ние сме учители, а като такива, понякога ни е разрешено да хиперболизираме, за да подчертаем нещо. Но само толкова. Каквото и да се твърди, никой в „Умбра Домини“ не смята сериозно, че хомосексуалните трябва да бъдат татуирани. Макар според мен да е разумно да се поиска поне да се регистрират от полицията.

— Интересно — отбеляза Ласитър. — Има и нещо друго, за което бих искал да ви попитам. В една вестникарска изрезка става дума за благотворителна организация… „Салве…“

— Каело.

— Именно. „Салве Каело“. Споменава се за тяхната работа в Босна. Казва се, че…

— Знам какво се казва. Твърди се, че сме създали концентрационен лагер. И че сме го направили под прикритието на възстановителна дейност.

— Мммм…

— Запознат съм с това обвинение. Разследвахме го много внимателно. Нищо не се доказа.

— А истина ли е?

Делла Торе погледна към тавана, сякаш търсеше разрешение свише. После свали погледа си върху Ласитър.

— Да те попитам ли нещо, Джек?

— Давай — Ласитър усети, че моментът е подходящ да премине и той на „ти“.

— Не е ли удивително, че вярата и отдадеността с еднаква сила предизвикват атака и възхищение? Историите, за които ми спомена, не са нищо повече от завист, маскирана като клюка.

— Завист? Нещо не разбирам…

Делла Торе въздъхна и когато заговори отново, гласът му бе нисък и затрогващ, думите му — перфектно модулирани, а тембърът — дълбок и богат на нюанси:

— Защо не погледнеш на „Умбра Домини“ като на красива девственица — започна той, наведе се напред и прониза Ласитър с изумително сините си очи. Последва реч, съвсем различна от всичко, което Ласитър някога бе чувал — перфектно структурирани звуци, унасящи вълни от плавни думи. Ласитър почувства, че изпада в транс. Или по-скоро започва да потъва в него. А после по съвсем обикновен начин се случи нещо необикновено: слънцето се скри зад облак, някаква странна двуизмерна светлина обгърна лицето на духовника за миг и Ласитър прозря човешката му суета. Силата беше в очите му — това бяха очи, които те всмукваха в себе си, не точно сини, а по-скоро в нюанс на аквамарина, който сигурно е бил взет от самото сърце на Големия бариерен риф. Прекрасни очи, но неистински. Благодарение на странната светлина, Ласитър успя да зърне влажния блясък на контактните лещи. Не бяха обикновени лещи, а оцветени. И цветът в тях бе… същият като в очите на Моника.

Запита се дали Делла Торе също като Моника се е измъчвал при избора между лазурния аквамарин и сапфирено синьото. Но независимо дали бе имал душевни терзания, или не, и двамата бяха избрали един и същи нюанс. Вероятно поради една и съща причина — това бе прелъстително син цвят.

Делла Торе се усмихна и поклати глава. Явно беше, че не е доловил превключването в съсредоточеността на Ласитър.

— … Така че, когато науча за атаки срещу „Умбра Домини“, когато чуя слухове и недоизказани съмнения относно намеренията на ордена… Не, това не ме разгневява. Наскърбява ме. Кара ме да изпитвам съжаление. Хората, които говорят по този начин, които измислят тези истории, тези хора са пленници на тъмнината в своите души.

Делла Торе завърши речта си по същия начин, по който я бе започнал — с лакти на масата и брадичка, подпряна на преплетените пръсти.

Ласитър не проговори веднага. Слънцето излезе иззад облака и стаята запулсира в светлина. Той прочисти гърло и без да се замисля над думите си, попита:

— А Франко Грималди?

Делла Торе се облегна на стола и го изгледа с непроницаемия си поглед.

— Грималди?

— Един от твоите хора…

— Да?

— Търсен е за убийство.

Делла Торе замислено кимна.

— Разбирам.

— В Щатите.

— Хмммм — Делла Торе се заклати напред-назад. — Ти си тук, за да ми зададеш именно този въпрос, нали?

— Да — кимна Ласитър.

— Ами… — сви рамене духовникът.

— Искам да разбера защо го е направил — настоя Ласитър.

— И мислиш, че аз знам отговора?

— Мислех, че е възможно да го знаеш.

— Ясно… И все пак защо мислиш така?

Искаш да те подбутна, помисли си Ласитър. Е, добре.

— Защото си му платил доста пари.

— Аз ли? И кога съм го направил?

— През август.

— Аха — Делла Торе се завъртя със стола си и се обърна към прозореца. Веждите му бяха сключени. — Кога казваш съм му платил?

— Платила му е „Умбра Домини“. В него беше намерен чек от вашата банка до неговата — Креди Сюис.

Делла Торе изсумтя неопределено все така с гръб към Ласитър, фиксирал поглед върху прозореца. Накрая се обърна отново с лице към него.

— Ще проверя как стоят нещата. — После тихо попита: — Ти не си репортер, нали… Джек?

— Не съм.

— А онези, които този човек е убил… са твои близки?

— Да, много близки. — Още докато отговаряше, Ласитър се замисли над странния избор на думите. Откъде Делла Торе знаеше, че убитите са повече от един?

Делла Торе помълча, после каза:

— Знаеш ли, Джо… — направи пауза, за да разбере Ласитър, че театърът с Джек Дилейни е приключил, — знаеш ли — повтори той, — че не можеш да направиш нищо, за да ги върнеш?

— Осъзнавам го — призна Ласитър — и все пак…

— Нека не се лъжем повече. Знам за посещението ти в Цуоз… Гюнтер ми позвъни. В течение съм и на делата ти в Рим. Знам каква мъка носиш в сърцето си и повярвай, не те обвинявам в нищо.

Ласитър изведнъж осъзна, че буквално плува в адреналин.

— И? — изграчи той.

— Нека те попитам нещо. — Ласитър кимна. — Вярваш ли в Бог?

Въпросът го накара да се замисли.

— Да, предполагам, че вярвам.

— Вярваш ли тогава, че доброто в този свят идва от Бог?

Ласитър отново се замисли.

— Предполагам…

— А дяволът?

— Какво за него?

— Вярваш ли в дявола?

— Не — отсече Ласитър.

— Добре, нека да е злото. Вярваш ли в злото?

— Абсолютно. Сблъсквал съм се с него.

— Добре… Откъде тогава идва злото, ако не от дявола?

— Не знам — каза Ласитър, който започваше да губи търпение. — Никога не съм се замислял. Но познавам злото, когато го видя. А съм го виждал нееднократно.