Чтение онлайн

И два бъдещи трупа, ако не успееха да се измъкнат навреме.

— Бегом! — изкрещя Чейс.

Двамата хукнаха към изхода. Когато минаваха край контролно-пропускателния пункт Чейс хвърли един гневен поглед към шкафчето, където бяха заключени вещите му. След миг те изскочиха навън, където мракът беше пронизван от неземни проблясъци от светлина.

Пред тях се забелязваше монорелсовата линия. Вагонетката, с която бяха пристигнали, я нямаше, а онази от съседната линия едва се забелязваше в далечината. Отвъд релсите, гигантски течни енергийни спирали танцуваха над хълма, покрит със стотици антени, а от върховете им хвърчаха облаци искри. Чейс виждаше собствената си сянка, но не от лампите около съоръжението, а от нещо много по-ярко, по-нестабилно и много смъртоносно.

Което се канеше да избухне всеки момент…

Чейс стигна до гребена на хълма и се хвърли надолу по стръмното. Със заслепяващ блясък и разтърсващ земята гръм от антените право нагоре се изстреля огромна светлинна стена и цялото съоръжение бе обгърнато от невъобразимо количество енергия.

Светлината изчезна след миг, много от антените се стопиха, а Чейс продължаваше да се търкаля надолу по хълма, притиснал ръце към ушите си, в очакване на новата вълна.

От небето към купола се устреми синкав лъч, който се разпиля в милион искри, щом премина през него и се стрелна надолу към машината.

Всичката геоенергия, която все още се съдържаше в машината, беше освободена отведнъж. Генераторът се пръсна, силата на взрива разпиля бетонните стени на ямата и образува огромен кратер на мястото на върха. Кръглата сграда беше изпарена, ударната вълна превърна всичко в прах за части от секундата и продължи да се разраства в огромен разрушителен пръстен.

С оглушителен гръм взривът изхвърли Чейс във въздуха сред дъжд от почва и камъни. Той се приземи болезнено върху асфалта на пътя и след миг осъзна, че се намира точно под станцията на монорелсовата линия. Побърза да потърси убежище под нея преди изхвърлените във въздуха останки от сградата с генератора да започнат да се сипят наоколо.

Облак от гъст прах се плъзна по хълма. Земята отново се разтресе от отломките, които се сипеха върху нея с продължително барабанене като от артилерийска стрелба.

След това всичко започна да отслабва.

Пороят от отломки премина в дъждец. Чейс седна и се закашля от праха, който постепенно се разнасяше от студения вятър, духащ откъм морето. По хълма се забелязваха безброй мънички пожари — на местата, където разтопеният метал от антените беше попаднал върху сухи дървета.

Той се измъкна навън. Склонът беше напълно оголен, тревата и горният слой почва бяха изметени от експлозията. В подножието му светлините на дока все още светеха ярко. Укритието за подводници беше построено така, че да издържи на всичко, по-слабо от пряк ядрен удар. Наблизо забеляза и други светлини: на обърнато на една страна превозно средство.

Той чу приглушена ругатня на руски.

— Хей! — извика Чейс, като започна да се спуска надолу по склона към източника на проклятия. — Булдозер! Добре ли си?

Максимов се беше облегнал на мантинелата, целият овалян в кал. Той вдигна замаяно глава и се втренчи в Чейс.

— О. Това си ти.

— Можеш ли да се движиш? Ранен ли си?

Той се ухили.

— Да. Какво беше това? Като че ли Бог ни порази с огън.

— Не беше Бог, а само Мичъл. Но щом го пипна, ще го изритам право при Господ. С мен ли си?

Максимов кимна и Чейс му помогна да се изправи.

— Какво ще правим?

— Тръгваме след Мичъл. Той отвлече Нина и открадна меча — а аз не възнамерявам да позволя на това копеле да се измъкне с тях. Да вървим.

Те тръгнаха надолу по хълма, следвайки въжената линия. Морският бриз беше отвял по-голямата част от прахта и Чейс вече имаше много добра видимост към базата. Забеляза някакво движение на кея.

— Мамка му! — Въпреки че фигурките едва се забелязваха от това разстояние, Чейс знаеше, че само един човек може да носи друг на рамото си — особено ако този, другият, имаше дълга червена коса.

Беше ясно къде я носи Мичъл. В далечния край на дървения кей имаше две малки лодки. Бягството на агента на DARPA нямаше да се осъществи по въздух, а по вода.

Трябваше да тръгне след него — или да му попречи да избяга с нея.

— Няма да успеем да го хванем! — каза Максимов, но Чейс вече мислеше иначе, защото се приближаваха до друга преобърната кола. Това беше мерцедес GL класа, а един мъж, в когото разпозна един от техниците, висеше окървавен през счупеното предно стъкло. Той беше успял да избегне касапницата на Мичъл и се беше опитал да избяга, но подземната ударна вълна беше преобърнала джипа. Когато се приближиха той осъзна, че двигателят още работи — от ауспуха излизаше пушек.

— Колко си силен? — попита той руснака. — Колкото Арнолд Шварценегер?

— Арни ли? В сравнение с мен той е като момиченце! — отвърна гордо руснакът, изпъвайки масивните си ръце.

— Страхотно! Тогава ще ми помогнеш да преобърнем това нещо!

Приближиха се до мерцедеса. Чейс го хвана за предната броня, Максимов — за задната, напънаха се и изправиха двутонния джип върху гумите му.

— Няма да стигнем навреме. Пътят е много дълъг — рече Максимов.

Чейс отвори огънатата врата и измъкна трупа на шофьора.

— Не ни трябва път. — Седна в джипа и затегна колана. Кабината беше пълна с натрошени стъкла и въздушните възглавници висяха празни от отделенията си, но иначе всичко останало като че ли работеше. — Идваш ли?

Максимов се настани в мерцедеса и неуверено погледна Чейс.

— Ще успеем ли?

— Трябва. — Мичъл беше изминал една трета от разстоянието до кея. Чейс насочи джипа право надолу по хълма. — Да опитаме малко оф роуд!

Той натисна педала за газта.

Мерцедесът излетя от пътя и започна да подскача по стръмния, неравен хълм. Чейс въртеше рязко волана наляво и надясно, лавирайки в гъстата гора от антени. Следващата отсечка от пътя се приближаваше бързо. Чейс рязко се отклони от маршрута си и се стовари върху замръзналия асфалт сред дъжд от камъни и пръст. Джипът премаза отсрещната мантинела, застина за миг във въздуха и се стовари право върху монорелсовата линия.

Колата започна да се плъзга надолу. Максимов изруга отново и се вкопчи в таблото. Чейс погледна към тресящия се скоростомер — над шейсет километра в час, като скоростта бързо нарастваше, а той дори не натискаше педала за газта.

Но все още не можеше да си позволи да намали. Мичъл вече беше изминал повече от половината разстояние до кея.

Линията беше абсолютно права и стигаше някъде в дъното на тунела. Светлият кръг беше засенчен донякъде от тъмна кутия — една вагонетка блокираше пътя му. А между двете линии имаше голямо пространство, което не му позволяваше да се прехвърли на незаетата.

Той погледна встрани. Точно до тунела имаше някакво бетонено разширение, което стигаше до ръба на скалата. Склад за гориво, може би, тъй като край стените му бяха наредени високи цилиндрични резервоари.

Нямаше друг избор…

Натисна спирачката до дъно и рязко зави. Гумите и спирачките изсвистяха в унисон. Чу се силен гръм, когато колелата пресякоха металните релси и джипът се устреми надолу по неравния хълм. Прегази някаква телена ограда и се удари толкова силно в бетонната стена, че едва не се преобърна.