Чтение онлайн

– Засега нищо.

– Бягай до вас и си събери багажа. В момента ти резервираме билет за Торино.

– Стига, Миц. След един месец напускам. Късно е да ходя от другата страна на Атлантика.

– Това е заповед, Ник. Директно от Матюс.

Ник замълчава за момент, докато обмисля новината. Знае, че Мици има две деца и мъж алкохолик, за които трябва да се грижи. Не може тя да отиде, а няма друг с достатъчно висок ранг, когото да изпратят.

– Добре, но ще си ми задължена. Много.

– Напомни ми, когато ти омръзне да пътешестваш по моретата.

Той затваря телефона и излиза от кафенето.

Мици съжалява, че му прехвърля тази задача – не само защото е съвестно да го товари точно преди уволнението, а и защото, ако случаят не се разреши дотогава, ще се наложи да инструктира някой друг за всичко, по което е работил Ник.

Няколко минути след дванайсет слиза от колата и се качва в асансьора на грозен бетонен небостъргач на улица „Темпъл“. Подът е постлан със стар кафяв мокет, който отдавна вече не може да се изчисти само с едно забърсване, както са обещавали рекламите. Половината помещение е заето от сиво метално бюро с три чекмеджета и два пластмасови стола. Насреща на стената виси еднометрово разпятие с обезпокоително реалистична статуя на окървавения Христос.

Отец Патрик Маевски от Лосанджелиската архиепископия се изправя, за да се ръкува с нея. Червендалестият свещеник е дестилиран продукт от ирландска и полска суровина, филтрирана през Гданск и Белфаст. Късата му, но гъста бяла коса се прелива плавно в къса, но гъста бяла брада и му придава доброжелателен вид.

– Заповядайте, седнете. – Той се настанява отново на стола си. – Тъкмо привършвам обяда; надявам се, че нямате нищо против – добавя, като посочва купичка с воднист бульон върху стар дървен поднос на бюрото си.

– Не се притеснявайте.

– Да поръчам ли и за вас?

Мици е виждала по-апетитни гледки в миялната си машина, затова учтиво отказва:

– Не, благодаря.

– Много изпускате.

Отчето се усмихва добронамерено и постила бяла престилка върху черното си расо. Загребва с лъжицата и бавно я поднася към устата си. Преглъща с наслада всяка хапка. Не сърба лакомо. Не бърза. Не прахосва нито капка.

След цяла вечност отецът безшумно оставя лъжицата в купичката, маха салфетката и избърсва устните си.

– Голяма вкусотия – заявява. – Изпуснахте прекрасна гощавка.

– Казвали са ми, че въздържанието е полезно за душата, отче.

– Но не толкова полезно за стомаха – засмива се той. – Е, сигурно не сте дошли да си приказваме за супа. По телефона казахте, че се интересувате от свещената Торинска плащаница.

– Да, така е. – Мици приближава стола си до бюрото. – От архиепископията ми казаха, че това е във вашата специалност.

– Наистина. Цял живот се интересувам от плащаницата. Казаха ми, че е във връзка с криминално разследване. Мога ли да попитам от какво естество?

– От актуално естество. Не се засягайте, но за момента не мога да ви кажа повече.

– Разбирам. Какво точно искате да знаете?

– Мислите ли, че плащаницата е автентична?

– Видях Sacra Sindone3 при последното излагане в Торино. Самото присъствие ме изпълни с убеждението, че това е покривалото на Божия Син.

– Как така? Откъде сте толкова сигурен?

Лицето му се озарява:

– Като Божи служител просто разбрах.

Тя отваря бележника си и си придава наивен вид.

– Само секунда. Тук съм записала нещо, което прочетох в интернет. – Разлиства една страница, после друга. – А, ето. Учените, извършили въглеродното датиране на тъканта, твърдят, че плащаницата не може да е била на Христос, защото произхожда от Средновековието, цитирам: „несъмнено между 1260 и 1390 година“.

– Грешат. Датирането беше извършено преди около трийсет години. Тогава методът не беше толкова прецизен, колкото сега. Имаше недостатъци.

– Наистина ли?

– О, да. Не са рядкост случаите, в които въглеродният метод дава няколкостотин години грешка.

– Няколкостотин, да, но повече от хиляда...

– Грешката си е грешка, детективе. – Отчето облизва предните си зъби, за да се наслади на последните остатъци от супата. – Ако представяте веществени доказателства в съда – ДНК, кръв или пръстови отпечатъци – и има дори малка неточност, съдията ги отхвърля, нали така?

– Така е. Но дори в наши дни учените, които са изследвали плащаницата – големите умове от Оксфорд, Аризона и Цюрих – твърдят, че датирането е точно.

– Разбира се, че така ще кажат. Нали защитават репутацията си. Вижте, рентгеновите лъчи бяха изобретени през деветнайсети век и бяха истинска революция с възможността да се надникне в човешкото тяло, да се лекуват разни болести и така нататък. Обаче тези стари апарати бяха далеч от прецизността на съвременните технологии, пропускаха хиляди неща. Същото беше и с въглеродното датиране. Когато са правени тези изследвания, то едва прохождаше и в случая е станала голяма грешка, точно както при рентгеновите апарати от деветнайсети век.

Изражението на Мици показва, че аргументите му не звучат убедително.

– Освен това се намесват и други фактори – цял куп.

– Какви например?

– Като начало пробите са били взети от неподходяща част на плащаницата.

– Как може да има неподходяща част?

– Много просто. Покровът е голям и много древен. Около четири и половина метра дълъг и метър и двайсет широк. С времето се е повредил – от сгъване, от намокряне и най-вече от пожара в Сент Шапел в Шамбери във Френските Алпи, където е бил съхраняван. Затова с течение на вековете обгорените, изцапаните и износените участъци на плата са били реставрирани, между старите нишки са втъкавани нови. Опасявам се, че въглеродното датиране е направено върху някой от поправените участъци, а не върху оригиналния плат.

– Не са ли взели проба от оригиналния плат?

– Изглежда, че не.

– Извинете ме, може би съм твърде глупава, но не мога да разбера как е възможно да се допусне такава грешка.

Отчето я поглежда озадачено:

– Какво имате предвид?

– Ами, съдейки по това, което четох, именно Църквата е определила от кои участъци да се вземат проби, а не учените. Ако са знаели, че платното е кърпено, защо не са взели проби от оригиналния плат?

Маевски я поглежда раздразнено:

– Свещената плащаница не е кърпена. Реставрирана е майсторски чрез почти невидимо втъкаване на нови нишки между старите. Църквата не е заблудила никого. Представителите просто не са знаели, че тези участъци са били реставрирани.

– Искате да кажете, че няма документи, които доказват, че платното е било поправяно през Средновековието?

– Точно така.

– О, стига – не скрива скептицизма си Мици. – Това е най-прочутата религиозна реликва на всички времена. Как може никой да не е записал какво е правено с нея и кога?