Чтение онлайн

Но нещо ставаше. Харди изведнъж свърза отношението на Теръл с доволната физиономия на прокурора — защитата щеше да влезе в капан много скоро. Вдигна ръка.

— Извинете ме, ваша светлост. — Фримън, прекъснат по този начин, го изгледа гневно. — Моля ви да разрешите кратка почивка.

Вилърс се намръщи — следобедът бе достатъчно тягостен и без тези прекъсвания.

— Добре. Ако няма възражения.

Нямаше. Обявиха петнайсет минути почивка.

— Нещо се мъти — каза Харди. — Ще ни вкарат в чувал.

Бяха един до друг и разговаряха съвсем тихо. Прозорците не се отваряха, а климатичната инсталация изглежда не работеше както трябва. Във всеки случай температурата беше поне 35 градуса.

— Как? Ще представя срещу Теръл другите възможни убийци и ще позволя на уморения си задник най-после да поседне.

— Знам, че искаш да го направиш, но ти казвам да внимаваш. Има нещо, което Теръл просто умира да каже. Ти настъпи Пауъл с Алварес и той си дава сметка за това. Кани се да си го върне и имам чувството, че разполага с нещо сериозно.

— Нищо, с което разполага Пауъл, не е сериозно.

— За разлика от твоята особа, така ли?

Фримън се направи, че не го чу.

— Дявол да го вземе, тук е горещо като в ада. Какво искаш да направя? Да пусна това ченге да си отиде? Да прекратя разпита?

— Това може ли да навреди?

Погледът, който Харди получи в отговор, не беше ласкав, но му бе все едно. Убеден беше, че след Барбието и Алварес имат сериозен шанс за оправдателно решение. В края на краищата ставаше дума за съмнения, не за сигурност. Харди смяташе, че са налице. Освен това, макар Гейдж и Теръл да не бяха допринесли с нищо за тезата им, все пак не бяха и навредили. Но положението би могло да се промени само за миг. Една погрешна стъпка сега би могла да промени хода на делото коренно. Беше време да действат консервативно в буквалния смисъл — да консервират това, което вече са постигнали. Да не позволяват на другата страна да бележи точки.

Но това не беше в стила на Дейвид Фримън.

— Питаш ме дали може да навреди? Може и ето защо, защото това не е най-добрата защита за клиентката ни. В протокола е записан намекът на Теръл, че никой друг не би могъл да убие Лари Уит. Дженифър му е казала, че мъжът й няма врагове. Искаш да оставя това така? Смяташ, че не е важно?

— Разбира се, че е важно, само че можеш да го оставиш и за следващата седмица.

— Не е необходимо. Ще подготвя съдебните заседатели за подробностите, които ще чуят по-късно.

Харди се увери, че няма да успее да убеди Фримън, но това не бе изненада. Е, може би самият той не беше прав, в края на краищата безпокоеше го само някакво предчувствие, незадълбочена преценка. Може би самото присъствие на Теръл го бе обезпокоило. Както и да е, беше предупредил Дейвид и съвестта му бе чиста. Останалото щеше да разбере много скоро.

Фримън отвори вратата и излезе в хладния коридор.

— Инспектор Теръл, стана дума, че Лари Уит е нямал врагове. Вие проверихте ли това твърдение на госпожа Уит?

— Най-важната част от всяко криминално разследване е да се открият хората, които са имали мотив да го извършат.

Фримън, все още зачервен от горещината в стаята, в която разговаряха с Харди, погледна жълтия бележник в ръката си и продължи:

— Успешни ли бяха опитите ви да откриете възможни врагове на доктор Уит?

Мнението на Теръл за това, кой би могъл да е враг на жертвата, според Харди можеше да се отхвърли, като основаващо се на догадки, но Пауъл не реагира. Сякаш не искаше да възрази.

Свидетелят не бързаше. Намести се по-удобно на стола, изопна рамене, отпусна се отново.

— В какъв смисъл?

Фримън хвърли поглед към съдебните заседатели. Разбира се, един добронамерен свидетел би разбрал въпроса, но той храбро продължи нататък:

— В смисъл, че сте открили и други хора, които са имали мотив да убият доктор Уит.

— Може би… Предположихме.

— И в хода на задълбоченото ви разследване, някой от тях превърна ли се в заподозрян?

— Не.

— Не?

Теръл обясни търпеливо:

— Защото в началото нямаше никакви улики, които да свържат когото и да било друг с престъплението.

Добър отговор. Но Фримън поне бе изкопчил признанието, че „може би“ има и други възможности. Харди реши, че Дейвид би трябвало да се задоволи с това и да седне на мястото си. Но не би. Някой бе казал, че характерът на човек е негова съдба. Дали Фримън не летеше с разпънати платна към съдбата си… към съдбата на Дженифър?

— Казахте „в началото“. Това означава ли, че след ареста на клиентката ми такива улики са се появили?

— Да. — Теръл сякаш караше Фримън да измъква думите от устата му с ченгел. Харди мислено се молеше Дейвид да престане, да млъкне, да се върне на мястото си. Но вече беше твърде късно. Трябваше да участва в играта докрай.

— И въпреки това задържахте госпожа Уит в затвора? Въпреки, че е имало и друг заподозрян? — Многозначителен поглед към съдебните заседатели.

— Не съм казал, че е имало друг заподозрян. Всъщност, този човек само подсили убеждението ми за вината на госпожа Уит. Той не е бил на местопрестъплението.

Дженифър улови Харди за ръката.

Теръл вече не бе в състояние да се сдържи. Без да го питат, той добави високо и ясно:

— Госпожа Уит е имала любовник. Спяла е със своя психиатър.

Това бе предположение. Очевидно се основаваше на догадки. За съда не бе приемливо, но Дейвид си го търсеше и го получи. Дори не си направи труд да възрази. Лошото бе сторено.

38

Телевизионните канали започнаха да се състезават в опитите си да очернят доктор Кен Лайтнър, предполагаемият любовник на Дженифър Уит, но без съществен успех.

Макар и да бе сряда вечер, Харди се обади на Франи и й се извини, че няма да се прибере у дома веднага. Каза й да включи телевизора, за да разбере защо. Самият той трябваше да свърши много неща.

След като излезе от съда, отиде в кабинета си и включи телевизора. Няколко от сътрудниците на Фримън се суетяха насам-натам из заседателната зала и се мъчеха да измислят начин да спасят положението. Никой не излезе с добра идея, макар и всички да бяха съгласни, че само кучка може да излъже адвоката си или да не му каже нещо толкова важно.