Чтение онлайн

Самият Фримън, след като в продължение на един час бе слушал Дженифър на четири очи категорично да отрича всякаква връзка с Кен Лайтнър — независимо от факта, че бе прекарала с него седмица в една хотелска стая в Коста Рика — заяви, че отива да вечеря сам във френския ресторант под апартамента си. Смяташе да изпие бутилка хубаво вино, после още една.

След като Теръл отприщи бента в съдебната зала, пороят заля Фримън. Пауъл накара свидетеля да разкрие някои подробности за екстрадирането на Дженифър Уит и, по-точно, по какъв начин са я открили. След това призова Лайтнър и той потвърди казаното. Всичко, с изключение на това, че бил любовник на Дженифър.

Но съдебните заседатели щяха да направят своите изводи, а те едва ли биха се различавали съществено от изводите на Харди, Фримън и всеки друг от присъстващите — а именно, че е невъзможно хетеросексуален мъж в разцвета на силите си да прекара цяла седмица в хотелска стая с красавица като Дженифър Уит, без да почувства физическата тръпка нито веднъж. Или пък че тази връзка не съществува от доста по-рано. Може би, както със зъболекаря?

След като бе избягала от затвора, Теръл бе предположил, че Дженифър ще трябва да се свърже с някого и бе преценил, че най-вероятно това ще е доктор Лайтнър. Обвиняемата нямаше приятели и не поддържаше близки отношения с родителите и брат си — просто това бе единственият й избор. Понеже делото беше твърде сериозно, понеже Пауъл, кандидатът имаше сериозни шансове за успех, понеже бягството на арестантката бе вбесило прокуратурата, Теръл бе успял по някакъв начин да изиска от телефонната компания списък на разговорите, които Лайтнър е водил. Разговорите с Коста Рика се бяха оказали добро начало. Теръл тъкмо смятал да разпита Лайтнър за тях, когато, най-неочаквано, докторът заминал за Коста Рика, където прекарал седмица — заслужен отдих. Теръл го последвал и открил достатъчно, за да се върне и започне процедурата по екстрадирането.

Харди беше готов да се обзаложи, че по-голямата част от парите за тази операция са дошли от предизборните фондове на Дийн Пауъл. Едва ли полицията на Сан Франциско би платила пътуването и престоя на Теръл в Коста Рика, за да разследва някаква си непотвърдена любовна авантюра.

Харди също така си даваше сметка, че се е оставил театралниченето и безкрайната самоувереност на Дейвид Фримън да го заблуждават прекалено дълго, въпреки че не харесваше стила му. Е, предчувствието му бе станало реалност и сега вероятността да загубят делото беше огромна. И Теръл не беше открил само, че Лайтнър е бил в Коста Рика, а и че е спал в една стая с Дженифър! Съдебните заседатели нямаше да погледнат с добри очи на факта, че през цялото време на сцената е имало и друг мъж. Сега към парите се прибавяше и личен мотив за убийството на Лари Уит — любовната й връзка. А и е мамела съпруга си!

Харди си даваше сметка какво ще е мнението на съдебните заседатели за Дженифър отсега нататък — своенравна жена, която прави каквото поиска и взема каквото поиска, а всичко останало да върви по дяволите, човек, който без никакви угризения би извършил престъплението, в което я обвиняваха.

Даваше си сметка, че независимо от това, дали Фримън ще опита да смекчи последствията от последните разкрития или не, ще се наложи да отклонят вниманието на съдебните заседатели като представят „другите идиоти“ — хората, които са имали правдоподобен мотив, възможност и средствата да убият Лари Уит.

Харди седеше зад бюрото, на което беше разпръснал папките с материали по делото. Застави се — все отнякъде трябваше да започне — да намери телефонния номер на Джоди Бакмън, адвокатът на медицинския център „Йерба Буена“ в Лос Анджелес.

Беше осем и половина вечерта и не се изненада, когато му отговори някакъв автомат, чийто монотонен, металически глас го попита дали знае името и вътрешния номер на търсения от него човек. Харди набра първите четири букви — БАКМ.

Телефонът иззвъня веднъж.

— Джоди Бакмън. — Младежки глас, не дразнещ, дързък и енергичен.

— Господин Бакмън, името ми е Дизмъс Харди. Аз съм адвокат от Сан Франциско и ви оставих съобщение преди няколко седмици. Обаждам ви се, защото не ме потърсихте. — Със закъснение, добави мислено.

Последва пауза.

— Не съм ви потърсил?

Харди се усмихна. Големите фирми така смилаха служителите си, че за да видят какво има долу, гледаха нагоре.

— Може и да сте, но никой не ми е предал.

— Съжалявам. Тук беше малка лудница. Може би сте разбрали.

Поговориха още малко за тежестите на професията и накрая Харди успя да каже защо се обажда — във връзка с медицинския център „Йерба Буена“, защото Крейн го е препратил към него.

— Да, аз ги представям. Ако мога да ви помогна с нещо… но споменахте, че става дума за убийство?

Харди обясни.

— Уит? Уит? Не мога да кажа, че си спомням такъв човек, но пък стоя буден от четири дни и понякога забравям и собственото си име. — Засмя се уморено. — Така е, когато се занимаваш със сделки на кредит.

— Със сделки на кредит? — попита Харди невинно.

— Да, да. В кой век живеете, господин Харди? Дали ще се окажем в миналото или в бъдещето, зависи от политиката, която следваме или от парите, с които разполагаме.

— Едно и също е, нали?

— Не съвсем. Та за този Уит…

— Сигурен съм, че се е обаждал във вашата фирма миналия декември. Нямам представа с кого точно е разговарял.

— Вероятно с мен — призна Бакмън. — Но не си спомням. Ще помоля секретарката да погледне и ще ви се обадя, става ли?

— Разбира се. Благодаря ви.

— Дреболия. Всичко е наред.

*

— Най-после отново си самият себе си — каза Харди на приятеля си Ейб Глицки, който отвори вратата и застана на прага с клоунски костюм — големи шляпащи обувки, розов грим и малък червен нос. — Ще се опитам да позная…

Глицки го прекъсна:

— Джейкъб има рожден ден.

Обърна се и тръгна навътре, а Харди го последва. Дойде Фло, лепна му една целувка на бузата и го попита дали иска торта или сладолед. Около петнайсетина десетгодишни деца се тълпяха в кухнята, без да страдат от никаква нерешителност.

— Ейб изглежда добре.

Фло го изгледа.

— И ти ще го правиш. Само почакай.

Може би беше права. Все пак, в момента не беше в състояние да си се представи в ролята на клоун.

— Скоро ли ще свърши?

— Десетина минути — отвърна Фло. — Може би малко повече. Трябва да си изиграе ролята.

— Бих го гледал с удоволствие.

Фло сложи ръка на рамото му.

— Ще го смутиш и ще излезе сковано. По-добре изчакай в стаята на момчетата.

И тримата синове на Глицки спяха в една стая, при това не голяма. Двамата по-големи спяха на двуетажното легло, а малкият — на кушетка край отсрещната стена. Харди седна на него и се заслуша в смеховете откъм кухнята, предизвикани от инспектора в отдел „Убийства“ Глицки. Реши да се възползва и положи глава на възглавницата — само за малко.

— Съжалявам, че те будя, но малкият иска да си ляга.

Харди си погледна часовника. Беше спал близо час. Глицки, вече с нормални дрехи, му подаде чаша кафе.

— Сънувах, че си в клоунски костюм. Истински кошмар.

Глицки поклати глава и се обърна. Харди го последва в кухнята и седна на масата. Ейб наля гореща вода в една чаша и спусна вътре сребърна цедка с чай. Чуваше се как Фло подготвя момчетата за сън — миене на зъби, обличане на пижами и така нататък.

— Добре, стига празни приказки — каза Харди. — Научи ли нещо за Роумън?