Чтение онлайн

— Седмицата не беше лека — каза той. — Там, в Коста Рика имам предвид.

Фримън пак надигна бирата.

— Значи не сте спали с нея. А защо не ни казахте за чувствата й?

Лайтнър поклати глава, сякаш поучаваше дете.

— Това би било доста глупаво.

— Защо?

— Защото съдебните заседатели щяха да разберат, че не е обичала съпруга си и щяха да мислят, че е търсила начин да прекрати брака си. Мислите ли, че това би й помогнало?

Фримън сви рамене.

— Докторе, сега всичко излезе наяве. Какво ще кажете?

— Излезе. Случайно. Има известна разлика. — Лайтнър говореше почти шепнешком. — Слушайте, мислите ли, че бих излъгал, ако смятах, че така ще помогна на Дженифър? Аз съм човек, в края на краищата. Съдбата на Дженифър не ми е безразлична. Аз също я обичам в известен смисъл. В практиката често се случва… Но терапевтът си дава сметка за чувствата си, овладява ги навреме. — Изглежда най-после забеляза бирата. Дръпна я към себе си. — Не разбирате ли? Тя разбира какво става, но от друга страна и е уверена, че няма да се възползвам от чувствата й по нечестен начин. Затова ми има доверие.

— Била е в една стая с вас.

— Беше уплашена. Искаше да е с мен. Може би съм допуснал грешка. Както вече казах, аз също съм човек, пък било то и психотерапевт. — Усмихна се и отпи от бирата си. — Това е всичко, господин Фримън. Можете да ми вярвате или да не ми вярвате. Не можех да й откажа. Човек сам си налага ограничения. Бяхме в една стая, но нищо повече.

Фримън въздъхна. Това не звучеше чак толкова невероятно.

— Така или иначе, можехте да ми го кажете по-рано.

— Не исках да се разчуе, не разбирате ли? Безпокоях се, да не навредя на Дженифър в това дело. Подобна интимна връзка би означавала още по-сериозен мотив да убие мъжа си… освен парите. Нали е така? Веднага щяха да погледнат на нея като на невярна съпруга.

— Това вече е факт. След показанията на Теръл.

Най-накрая Лайтнър изглежда изгуби търпение, защото удари с ръка по масата.

— На Теръл, не моите! Това не се случи по моя вина. Ако смятате, че ще помогнете на Дженифър, като ме изправите на свидетелската банка и ме накарате да повторя всичко това, много хубаво. Ще го повторя и ще наблюдавам реакцията на съдебните заседатели, когато се убедят, че Дженифър е имала и личен мотив да убие мъжа си, а защо не и детето си? За да избяга и започне нов живот с психотерапевта си. — Лайтнър направи гримаса. — Ако наистина смятате, че това ще й помогне… Но не ми се вярва. Най-доброто, което можете да направите, господин Фримън, е да забравите за връзката ми с Дженифър.

Фримън отпи от бирата и кимна.

— По този начин се измъквате и вие.

Лайтнър поклати глава отново, сякаш съжаляваше за това, което се канеше да каже:

— Господин Фримън, онази сутрин бях в кабинета си. Имам свидетели за това. Боя се, че вниманието ще се насочи към Дженифър, към нейния предполагаем мотив или мотиви, към факта, че не е обичала мъжа си, че е искала да сложи край на кошмарния си брак. Боже мой! Вие сте адвокатът! Мислите ли, че исках всичко това да се случи? Как бих могъл да ви го обясня?

Фримън завъртя празната бутилка между пръстите си. Очите му бяха тъжни, помръкнали.

— Току-що ми го обяснихте — отвърна той.

39

— Добро утро, дами и господа. Няма да ви отнема много време с встъплението си. Предполагам, че и без това вече ви е омръзнало да седите в тази зала. И така, от една страна не искам да ви отегчавам допълнително, а от друга — не искам да обиждам вашата интелигентност.

Все пак мисля, че ще е полезно да обобщим това, което се случи тук досега и най-вече представените факти, защото всъщност в съдебните дела ние се интересуваме единствено от тях. Доказват ли представените ни факти, извън всякакво разумно съмнение, че Дженифър Уит е убила съпруга и сина си? Като вземем предвид видяното и чутото в тази зала, дами и господа, а обвинението представи всичко, което би подкрепило тезата му, можем да дадем само един отговор — не.

Позволете ми да повторя: фактите, представени ни в хода на делото, не са достатъчни, за да заключим по категоричен начин, че Дженифър Уит е убила съпруга и сина си, а това е единственото условие, за да бъде осъдена тя.

Фримън стоеше на едно място, говореше с нисък и спокоен глас, с пестеливи жестове, но видимо бе доволен от ефекта на думите си. Дори не поглеждаше към съдия Вилърс или Пауъл — представлението беше предназначено единствено за съдебните заседатели.

— Фактите трябва да доказват, че Дженифър Уит е извършила тези ужасяващи престъпления. Те не трябва да допускат друго тълкуване. Не можем да си кажем: „Възможно е да е била там и да е стреляла“. Трябва да сме абсолютно убедени. Не трябва да имаме никакво съмнение.

— Ваша светлост — Дийн Пауъл изглеждаше натъжен, че се налага да прекъсне Фримън, — това е поучение, не встъпление.

Изненадващо, според Харди, Вилърс отхвърли възражението. Явно се стремеше да проявява търпимост към защитата, за да не дава основания за преразглеждане на делото при евентуално обжалване.

Фримън нямаше причини да се радва, знаеше го и затова продължи направо:

— Какво трябва да докажем ние, защитата? Трябва ли да доказваме, че Дженифър Уит не е била у дома си? Че не е стреляла? Че не е имала любовник? Че може би не е знаела за застраховката на мъжа си и клаузата за удвояване на сумата, в случай на насилствена смърт? Не, не сме длъжни да доказваме тези твърдения. Прокурорът е този, който трябва да доказва. Господин Пауъл — Фримън обърна глава към него — трябваше да докаже, че Дженифър Уит е извършила нещата, в които я обвиняват, _но той не успя да се справи със задачата си_.

Харди не можеше да не се възхити. Дейвид Фримън беше борец от класа.

— Първо — той вдигна пръст, — никой, абсолютно никой, не потвърди по категоричен начин, че Дженифър Уит е била у дома си, когато са проехтели изстрелите. Този факт вече е достатъчен, за да породи съмнение. Второ — още един пръст — и не по-малко съществено, обвинението не ни предложи възможен мотив или поне правдоподобна хипотеза, обясняваща смъртта на Матю Уит. От вас искат да повярвате, че Дженифър Уит, поради някаква неизвестна причина, е застреляла единственото си дете. Нямаше дори и опит да се докаже, че наистина го е направила или да се обясни защо.

Дженифър все още преживяваше тежко всяко споменаване на Мат. Наведе глава, преглътна с мъка. Посегна към чашата пред себе си и отпи вода.

— Трето, свидетелката, според чиито показания обвиняемата е била близо до местопрестъплението, госпожа Барбието, нямаше никакво понятие точно колко време е минало между караницата, която е чула у съседите си и изстрелите. Възможно е да са минали цели петнайсет минути.

Четвърто, господин Алварес ни каза, че е видял госпожа Уит да тича надолу по улицата около минута след изстрелите. Една минута. Да си припомним показанията на господин Алварес относно тази прословута минута. Той ни увери, че от стаята на жена си направо е отишъл до прозореца в коридора на втория етаж, откъдето се вижда улицата. Разстоянието е десетина метра. За това време, а то със сигурност е по-малко от минута, госпожа Уит вече се е оказала пред портата на къщата си, с гръб към него.

Това, мислеше Харди, вече е ясно. И беше много съществено. Дори и да е бягала, Дженифър не би могла да слезе от втория етаж, да премине през всекидневната, през двора, да излезе през портата и да я затвори, за същото време, за което Алварес е изминал десетте метра от стаята на жена си до прозореца.

Фримън направи кратка пауза, за да подчертае ефекта на думите си.

— Да се спрем на още един факт. Господин Алварес твърди, че е разпознал Дженифър Уит. Аз не казвам, че лъже. Искам от вас единствено да се замислите как е възможно да е толкова сигурен, след като не е видял лицето й. Това е голям фокус.