Чтение онлайн

— Да се скрие един нож зад дебела книга не е кой знае какво изключение! — рекох аз. — Освен това вие прекалено бързате да изкажете собственото си мнение, а не изчаквате докрай моето мнение. И така, ако анализираме изречението „какво е знаел Беровски“ — първият отговор уличава него, Беровски, за възможен убиец. Той е убил професора между 11 часа без 2 минути и 11 часа и 1–2 минути. Но този отговор ни задължава бездруго да открием ножа, с който е промушил професора, и кървавите следи, оставени от ножа!

— Точно така! — кимна доволно Манчев.

— Ех, Манчев! — въздъхна с досада Данчев. — Ти забравяш, че доктор Беровски е стоял пад трупа на убития, проверявал му е пулса, може би е намокрил маншета на сакото си с кръв от раната му, а сетне е допрял този си маншет до някой предмет в трапезарията или кухнята, или където и да било другаде. И какво? Въз основа на тази следа ти ще го обявиш за убиец?

— Маншетът оставя една следа, а окървавеният нож — друга! — рекох аз натъртено, но почувствувах, че в гласа ми не се прокрадват вече нотки на раздразнение, а нотки на съмнение и горчивина.

Толкова ми се щеше да сложа бързо-бързо стоманените белезници върху нечии ръце! Безразлично ми беше чии щяха да бъдат! По дяволите! Щом бяха удряли с нож — падаше им се. А на мен ми се падаше честта да заключа тия ръце в белезници. Ще ме извика тогава главният шеф на Управлението и ласкаво ще ми се усмихне: „Браво, Ламби Канделаров, така трябва да се пипа, спешно! Да знае обществото, че възмездието не пътува с велосипед, а се стоварва върху главата на закононарушителя със светкавична бързина!“

Да, така трябва да се пипа в подобни случаи, спешно, а не да се умува напразно, да се търси под вола теле — методи на безсмислен бавеж, към каквито методи е навикнало да се придържа, изглежда, това инспекторче Данчев. Ама че дървен и същевременно дързък резоньор! Дори се опитва да ме клъцва със зъби, хубостникът — щял съм да обявя някого за убиец въз основа на фалшива следа! Виж го ти!

Тръснах глава и се загледах през широкия прозорец. Някой беше дръпнал кадифените пердета встрани и снежецът, който прехвърчаше навън, изглеждаше като боядисан със златна боя, когато попадаше в светлината, излъчвана от нашата стая. Бледосинкавата здрачевина на утрото бавно посиняваше, задаваше се един напрегнат я мъчен ден.

Изпратих сержанта Рашко да купи от павилиона при автобусната спирка цигари и закуска — банички или каквото там друго намери, а аз отидох в кабинета на професора. Запалих осветлението, защото завесите бяха спуснати и в стаята цареше мрак. Аз съм човек със здрави нерви, но трябва да си призная, че малко по-изтръпнах, когато видях стаята, обляна в светлина. Пред бюрото имаше стол с висока облегалка и на нея беше преметнат халатът на професора, небрежно, като че ли той щеше да се завърне само след някоя и друга минута, за да го облече отново. В една вдлъбнатина на огромната метална пепелница с форма на бухал и натъпкана с угарки беше поставена недопушена цигара. Помежду книгите и ръкописите, натрупани безредно, бяха захвърлени няколко цветни моливи и едни очила в дебели рогови рамки, обърнати с дръжките нагоре. Станал човекът от масата си с намерение да се не бави много и като се завърне — отново да подхване прекъснатата работа!

Около стените бяха наредени рафтове, натъпкани с книги. Дръпнах завесите от прозореца — той гледаше към побелелия от снега равен и разграден двор.

Обстановка на интелектуалец — близка беше на душата ми; ако не бързах с тия белезници — да ги надяна някому на ръцете, щях да се поровя из книгите, макар да знаех, че те всички са по специалността на професора — биологическо-химически сухари. Аз съм по правната литература, защото тя отразява истинските отношения между хората; по много обичам да разглеждам разни енциклопедии заради илюстрациите им — гледаш илюстрациите и добиваш най-вярна представа за световните работи, и то от най-различни области.

Както стоях и обследвах по принципа „вю женерал“ кабинета на професора, една хартийка върху бюрото ми привлече погледа ми. Телеграма! Най-обикновен човек може да разпознае телеграмата сред купчина други книжа, камо ли един специалист като мен!

„Пристигам десети того — Радой!“ — гласеше телеграмата.

„Един ден след погребението на татко ти! — мина ми през ум. — Тъкмо няма да се главоболиш с пренеприятните погребални формалности! Късметлия момче си!“ — додадох си пак наум.

После се размислих. Отидох до прозореца и се загледах в снега, който се стелеше навън. И сред подвижните бели нишки като че ли се появи лицето на Надя Кодова-Астарджиева. Тя беше, разбира се. Нейното лице. А в ушите си като че ли отново чух думите и, макар че този път тя изобщо не произнесе пито едно словце: „Той очакваше брат ми тия дни, и ако беше го дочакал — нямам представа каква наследница щях да бъда: на вилна къща или на селски имот!“ Тя изговори думите „вилна къща“ някак по-особено, по-натъртено и аз веднага се досетих защо наблягаше на тях. Ами много просто! Мъжът й, Красимир Кодов, държал на всяка цена за „вилната къща“, а за селския имот изобщо не искал да чуе.

В душата ми зазвучаха тържествени камбани.

В душата ми биеше сякаш най-тежката камбана от медните камбанарии на храм-паметника „Александър Невски“. Но не биеше на тъжно, а на весело: Бам! Бам! Бам!

Влязох в гостната с телеграмата на Радой в ръката си. Там всички дъвчеха усърдно топли банички и със същото усърдие дърпаха от цигарите си.

— Другарю майор! — изправи се лейтенант Манчев. Топ избърса устата си и попита: — Мога ли да докладвам?

— Докладвай! — рекох.

— Като се връщал от павилиона с цигарите и с баничките — той посочи с пръст към масата, където върху парче блажна хартия бяха поставени две пакетчета цигари и една баничка: — това е за вас, другарю майор; като се връщал от павилиона, сержантът Рашко срещнал портиерката.

— Е, добре! — рекох с досада, защото предчувствувах, че тоя самоуверен мой помощник ще отвлече вниманието ми от тържественото биене на онази, най-голямата камбана. — Какво като е срещнал портиерката?

— Разказал й е с няколко приказки за снощната трагична случка, а тя знаете ли какво му казала?

— Не знам! — повдигнах рамене.

— Рекла му: „Ами онази курва арестувахте ли?“

— Коя? — попитал сержантът Рашко.

— Ами Дора, икономката му! — казала портиерката.

— Защо икономката на професора да е курва! — възмутил се нашият човек.

— Защото тази мръсница живее с професора, а митка в същото време и мърсува в апартамента с неговия помощник, доктор Беровски!

— Хм! — казал сержантът Рашко. И отново попитал: — Дето митка си е нейна работа, но защо трябва да коли професора?

— Ами да му вземе апартамента бе, будала! — пукнала го с пръст по челото портиерката. — Когато една жена коли мъж, прави го по две причини — обяснила му тя. — Или заради друг мъж, или заради имот. А тази курва е заклала професора и заради едното, и заради другото. И не се пули такъв! — му рекла. — Защото веднъж, като й направих забележка, че не си трие както трябва краката на изтривалката, тя побесня и ми рече: „Ще видиш ти, кикиморо, какво хорце ще ми играеш, когато този апартамент стане мой!“

Помълчах някое време и отново повдигнах рамене.

— Виж ти! — рекох.

Голямата камбана на храм-паметника „Александър Невски“ като че ли беше престанала да бие.

— И аз — каза лейтенант Манчев, като се усмихваше много нахално, — и аз — рече той, — за да не ви смущавам, докато вие проучвахте кабинета на професора, заповядах в службата — от ваше име — да снемат още начаса отпечатъци от пръстите и обувките на икономката Дора и същата да бъде поставена под наблюдение до ново разпореждане. — Манчев отново се усмихна нахално: — Аз смятам — каза той, — че вие сам щяхте да издадете заповед в същия смисъл.