Чтение онлайн

„Подиграващ ме ти, красиво кученце — рекох си, — по ще ти е за главата, за главата, няма да ти се размине!“

Манчев пак се прокашля многозначително, а по лицето на Данчев отново премина сянка на досада. Сержантът Рашко гледаше Дора с опулено лице, а сержант Наум беше се целият превърнал в слух, за да не изпусне нещо важно за протокола.

— Запиши дословно — обърнах се към сержанта Наум, — свидетелката казва: „Никъде не съм излизала, никой не е дохождал в мое присъствие! Напуснах апартамента в пет часа следобед!“ Така ли? — обърнах се отново към Дора.

Налагаше се малко да я постресна, какво току ми се фукнявеше! Дано да не бях виждал такива самоуверени.

Тя не ми отговори, а само повдигна рамене.

— Освен вас, кой друг има ключове от апартамента?

— Освен мен, ключове от апартамента имат професорът и синът му Радой.

— Не ми е ясно защо синът му да има ключове, а дъщеря му да няма. Каква е причината според вас?

— И дъщеря му имаше ключ, но мъжът й Краси взе веднъж ключа от нея и доведе тук приятели да играят комар! Професорът се разсърди и прибра ключа.

— След като вие подробно го осведомихте за деянието на Краси, нали?

— Разбира се! — каза Дора.

— Добре, виждам, че съвестно изпълнявате службата си. Затова не мога да си обясня защо вчера, като сте си тръгнали за вкъщи, забравили сте да заключите външната врата на кухнята. Може ли да ми дадете обяснение във връзка с този малък пропуск от ваша страна?

Дора помълча няколко секунди и аз видях много ясно как по лицето й се отпечата израз на явна тревога.

— Аз заключих и двете врати! — каза Дора. — Много добре си спомням, че заключих и двете врати!

— Не зная какво си спомняте! — казах аз. — Когато пие пристигнахме тук, външната врата на кухнята, тази врата, която води за стълбището, беше отключена.

— Сигурно професорът я е отключил! — каза твърдо Дора. — Само той има ключ от тази врата и навярно той я е отключил!

— Искам да ви уведомя — рекох, — че засега не сме открили никакъв ключ от кухнята — нито в дрехите на професора, нито където и да било!

— Ключът е малка вещ — каза Дора, — ако го е захвърлил някъде, трудно може да се открие!

— Да, разбира се, ключът е малка вещ! — съгласих се аз. — Ако професорът го е захвърлил някъде — трудно ще се открие. — И след като помълчах малко, рекох: — А вие бихте ли ми обяснили за какъв дявол е било необходимо на професора да отключва черния вход на апартамента: боклук ли да изнася или да внася една стока?

Ах, ах, върху порцелановото личице отново премина сянка на още по-загадъчна тревога.

— Кажете — рекох, — за какво му е притрябвало на професора да отваря черния вход? Човек на неговото положение и с неговото крехко здраве нито изнася боклук, нито носи и внася сам в къщата си чували с картофи или лук.

— Не зная! — повдигна тя рамене и отново се загледа безсмислено над главата ми.

Инспекторът Манчев преднамерено се прокашля. Какво си мислеше тоя човек, че аз не чувствувах пропуканата защита на свидетелката, та трябваше да ме подсеща? Кипна ми келят и му извиках:

— Манчев, ако си болен, изтичай до аптеката да глътнеш един аспирин!

Той не ми отговори, а доста безочливо се ухили.

— Да приключим! — рекох на Дора Басмаджиева. — Вие твърдите, че след като сте дошли в апартамента, не сте излизали никъде до пет часа следобед, когато сте си отишли. През това време никой не е идвал в апартамента и с външно лице не сте разговаряли.

— Освен по телефона! — обади се тя с неуверен и притихнал глас.

— Добре, освен по телефона! — съгласих се аз.

Наредих на сержант Наум да донесе протокола и тя го подписа.

След като го подписа, аз й рекох:

— Моля, вървете пред сержанта и останете в насрещната стая, докато отново ви извикам. И не правете, моля, никакъв опит да напускате апартамента без мое разрешение! — Изрекох тия думи с надлежния за такива случаи служебен тон. — А ти, сержанте, доведи портиерката! — наредих на Наум.

— Ще се оплача на началника ви, че ми губите напразно времето! — каза тя, като заситни грациозно към вратата.

Преди да се извърне към вратата, аз я погледнах в лицето. Направи ми следното впечатление. Когато влезе, очите й бяха небесносини. Сега, след разпита, бяха станали сиво-синкави, отровни на цвят.

Непоправимият Манчев рече по неин адрес:

— И на господ да се оплачеш — все едно, и той няма да ти помогне! Според моя милост — извърна се той към мен — тази мила персона е вътре и с двете си деликатни крачета!

— Глупости! — каза мрачно Данчев.

— Защо да са глупости? — засегна се Манчев.

— Защото — рече Данчев — лесно е да предположиш, че някой е „вътре“ в играта, но е мъчно да го докажеш. А в нашата работа главно са доказателствата, а предположенията — това е литература.

Щях да му кажа две хубави думи, по се сдържах. Гледай го ти! Ами че ние пали сме затова — да събираме доказателства срещу престъпниците, нали затова сме на служба и за това ни плащат!

Загледах се навън. Снегът беше престанал да се сипе. Настанал беше един ден, ама какъв ден! Приличаше на Дорините очи — като че ли и той беше вапцан с мръсна сиво-синкава боя.

Сержантът Наум въведе леля Мара.

Леля Мара гледаше намусено, но аз я поканих да седне с нарочна галантност и лицето й веднага се разведри. Колко им трябва на такива, за да ги сграбчиш за сърцето!

— В тези работи ти ще си ни първият помощник — рекох аз. — Затова ще те молим да си спомниш някои неща.

— Думайте! — рече отзивчиво леля Мара.

— В колко часа пристигна вчера заранта икономката?

— В осем и половина.

— До обяд излиза ли някъде?

— Тя не излиза никъде, но при нея се яви доктор Беровски.

— Ха! — рекох аз.

— Ха! — повтори възклицанието ми инспекторът Манчев.

Данчев проточи шия и лицето му за пръв път се оживи.

— И как стана това, лельо Маро? — попитах аз. — В колко часа се яви доктор Беровски при икономката Дора Басмаджиева?

— А че беше някъде около десет часа предобед! — каза леля Мара.

— И колко време стоя при нея?

— Този път работата стана другояче! — поклати глава леля Мара. — Той изобщо не се качи горе. Той си стоя в таксито.