Чтение онлайн

Рекох, загледан в снега, който прелиташе покрай прозореца:

— Благодаря на сержант Рашко за проявеното усърдие. Ще подам рапорт да му се изкаже похвала!

— И същевременно — обърнах се към лейтенант Манчев — ще подам рапорт до Управлението да бъдете наказан с мъмрене!

— Защо? — почти подскочи от мястото си лейтенант Манчев. — В какво съм се провинил, другарю майор, та ще искате да бъда наказан?

— Проявили сте несъобразителност! — рекох. — Издали сте ни пред икономката. Толкова ли не ви минава през ум?

Манчев премига и лицето му като че ли започна да се удължава.

— Като изпращате нашите хора при нея, за да снемат отпечатъци, вие косвено я предупреждавате, че е под подозрение. И ако наистина участвува с Беровски в това престъпление, тя незабавно ще му се обади, за да се УГОВОРЯТ двамата какво да приказват пред органите на милицията и изобщо — какво поведение да държат!

— Прав сте, другарю майор! — въздъхна Манчев и по лицето му се изписа израз на безкрайно огорчение. — Избързах и туйто! — И той махна с ръка така, сякаш всичко, свързано със следствието, беше отишло вече по дяволите.

— Съобразителността е най-важното качество на един инспектор от милицията! — рекох.

— Безусловно, другарю майор! — каза Манчев. — Ако бях на вашето място, щях да направя същата забележка на провинения!

Стана ми и смешно, и тъжно. Хитър ли искаше да се прави тоя човек или изобщо си беше веселяк? Но да се заяждам беше безсмислено — и не защото не си струваше, а поради простата причина, че нямаше време. „Белезниците ще ръждясат, докато се разправям с такива екземпляри!“ — рекох си и се извърнах към сержанта Наум:

— Сержант Наум — рекох, — обадете в Управлението да прекъснат незабавно телефонната линия на икономката Дора. А вие, сержант Рашко, тичайте долу доведете вашата приятелка, портиерката!

Всичко във външността й изглеждаше остро, остри костеливи рамене, остър изшилен нос, остра брадичка, остър поглед на остро взиращите й се котешки очи — затова ми се видя от тоя тип жени, дето са злобливо-любопитни и отмъстителни.

— Как се казваш? — попитах я, като нарочно не я поканих да седне.

Тя отвърна сухо:

— Тука всички ми викат „лельо Маро“!

— Лельо Маро — рекох, — в колко часа пристига на работа икономката на професора Дора Басмаджиева?

— Къде 8 и половина.

— Не закъснява ли понякога?

— Не закъснява.

— Добре, лельо Маро. Иди за малко в коридора и почакай. Ще те повикам отново!

Когато затвори вратата подире си, аз рекох на инспектора Данчев:

— Направете всичко, каквото трябва, но тази Дора Басмаджиева не бива да се среща с доктор Беровски, преди ние да сме й видели очите тук! Разбирате ли ме?

— Отлично ви разбирам! — изправи се Данчев.

По тънките му устни се мярна една скептична усмивка, но не проговори повече нито дума. Излезе.

Рашко въведе отново портиерката. Сега аз учтиво й посочих един стол:

— Заповядай, лельо Маро! Предполагам, че знаеш вече за нещастието с професора? Научила си?

— Че да не живея накрай света. Аз първа научавам всичко.

— Правилно. Портиерите знаят всичко, защото покрай тях минава всичко.

Леля Мара не обърна внимание на тази сентенция.

— Откога си портиерка на тази къща?

— Ами че, откакто я построиха.

— Значи познаваш, както се казва, от игла до конец всичко, каквото се е случвало по етажите, така ли?

— Ти питай, аз ще ти кажа, каквото зная.

— Да започнем от тавана. Кой живее на таванския етаж?

— Какъв ти етаж, горе има само една стая с кухничка.

— Е? Има ли някой горе?

— В днешно време, другарю, празно няма. Таванчето беше собственост на инженера от първия етаж. Когато той се спомина, вдовицата му го продаде на една медицинска сестра.

— Как се казва тази медсестра и къде работи?

— Казва се Калинка, работи в болницата за чужденци.

— Е, и какво знаеш за Калинка?

— Като млада била хуруспия първа класа, сега мели каквото й падне на късмета. Гледа, горкичката, да върже някой будала, докато мъзгата й не е секнала съвсем.

— Много добре. Да видим сега какво става на четвъртия етаж. Разправяй!

— На четвъртия етаж не му провървя. Споминаха се и стопанина, и стопанката. Остана едно синче, инженерче в Кремиковци. Хайванчето взема, че се ожени за една хуруспия, модистка ли, моделиерка ли от завода за готово облекло „Първи май“. Инженерчето деяни нощем в завода, а тя се търкаля с върколаци вкъщи. Разведоха се, ама апартамента стана неин, защото при нея остана детенцето им, едно момиченце на три годинки.

— А инженерът?

— Инженерът отиде да живее под наем, а тя повтори с един финансов ревизор, един дърт пръч, вдовец, двайсет лазарника над нея. Ревизорът прави ревизии из провинцията, а тя спи с едно биче, ама тъй му се пада на дъртия пръч!

— Къде работи касиерът?

— Сега прави далавери в ресторант „Северна звезда“, а преди беше в ресторант „Ялта“, но оттам го изгониха преди шест месеца, а още по преди не съм чула откъде са го изгонили.

— На първия етаж кой живее?

От тоя свят на хуруспии, хайванчета, дърти пръчове и бичета взе да ми се завърта главата, сякаш пушех серт цигара без филтър.

— Стопанинът на първия етаж се спомина преди две години, там живее вдовицата му, жена на години вече, пенсионерка. Има две дъщери, но и двете не са при нея. Тя е прибрала едно свое племенниче, издържа го да следва за архитект.

— Е, слава богу! — рекох, а Манчев, идиотът му, той се изсмя на глас.

— Ти прескочи втория етаж, другарю! — напомни ми леля Мара.

— Разсеян съм! — рекох. — Какъв човек беше по характер професорът?

— Пинтия беше, скръндза. Ако изпуснеше петаче например, ще сложи очила и ще търси кахърен туй петаче, гаче наполеон е изтърсил из кесията си! Иначе беше златен човек.

— Я виж! — направих се на учуден.

— Пинтилъкът му си беше наследствен, другарю, за наследствени качества човек не се кори!

— А златото? — рекох. — Какво беше „златно“ в характера му?

— Ще ти кажа, другарю. Той беше най-редовния от редовните хора на тази къща, най-прибрания.