Чтение онлайн

— А шофьорът ли се качи горе? — изкикоти се инспекторът Манчев.

— Тя слезе доле, като носеше с две ръце нещо тежко, завито в бохча. Шофьорът излезе от таксито и взе това нещо, натъкми го на седалката, до него си.

— А доктор Беровски? — попитах аз.

— Той си остана вътре, в таксито, на задната седалка.

Ето че играта се заплете и на мене като че ли започна да ми се вие свят. И понеже продължавах да мълча, към леля Мара се обърна инспекторът Данчев:

— Кажете, моля — рече той, — как познахте, че седящият в таксито човек, и то на задната седалка, е бил именно доктор Беровски? Той отвори ли вратата на таксито, размени ли с Дора Басмаджиева някоя и друга дума?

— Нито отвори вратата, другарю, нито обели дума. Той си седеше на мястото и си кротуваше.

— Е, добре, а как го познахте, по какво познахте, че е доктор Беровски?

— Този марок аз ще позная сред хиляди други мароци! — рече леля Мара. — Със затворени очи ще го набарам него! Една жена, която отбира малко от мъже, веднага усеща тази порода мароци!

— Все пак! — рекох аз, като се посъвзех. — Нас ни трябват веществени доказателства, лельо Маро, а не чувства!

Леля Мара ме изгледа доста снизходително, поклати неодобрително глава и разпери ръце.

— Ще ви посоча и вещественото доказателство — въздъхна тя. — Ами шалчето на този курварин! Той има едно такова червено шалче, дето и на кьоравия ще се навре в очите! Той седеше в таксито с туй шалче на шията си.

— Каква беше шапката му? — попитах аз.

— Беше със сивата си капела.

Помълчах някое време, после рекох:

— Благодарни сме ти за сведенията, лельо Маро. Иди си.

Когато си излезе, инспекторът Манчев потри доволно ръце.

— Хитрата сврака — с двата крака! — рече той. — Нали ви казах, че малката ще е непременно в играта?

Пратих сержанта Наум да извика Дора. Когато тя влезе, аз съзнателно не я поканих да седне, а наредих на сержанта Наум да прочете на глас показанията на леля Мара.

— Виждате ли? — погледнах с укор Дора Басмаджиева.

Тя се засмя.

— Кой беше човекът в таксито? — запитах строго.

— Брат ми! — отговори Дора.

Като че ли отново започна да ми се вие свят.

— А какво носехте в бохчата?

— Двоен електрически котлон, другарю. Брат ми е електротехник и аз му дадох котлона да го поправи.

— А защо премълчахте този случай във вашите показания?

— Защото нито брат си, нито котлона счетох за „случай“! — рече тя.

Обади се Данчев:

— Къде работи брат ви? — попита топ.

Тя не отговори веднага.

— Къде? — повиши глас Данчев.

— В кооперацията за битова техника на бул. „Стоян Заимов“ и улица „Паун Грозданов“ — каза Дора с почти шепнещ глас.

— Отведете я в стаята! — махнах с ръка.

Когато излезе, Данчев рече:

— Ще проверя коя кола е пристигнала вчера на това място и ще разпитам шофьора й за човека, когото е возил. Откъде го е взел, какъв е на вид, имал ли е червено шалче на шията си и сива шапка. След това ще отскоча до бул. „Заимов“ и улица „Паун Грозданов“. А ще разпитам шофьора и за вързопа, разбира се!

— Да, разбира се — каза Манчев, — точно това щях да предложа и аз!

В този момент пристигнаха нашите специалисти с резултатите от аутопсията и от огледа на местопроизшествието.

Вече не валеше. За час ли или за малко повече януарското утро беше се поизбистрило, после оловни облаци отново бяха се спуснали ниско над къщите и зад стъклата на прозорците притъмня. Запалихме лампите. Шестте крушки на полилея, обърнати е абажурите си надолу, обляха стаята с ярка светлина. Освободихме масата от тежката прозрачно-синя кристална ваза с ненужните вече никому празнични хризантеми. Въведох необходимия порядък, защото пашата работа изискваше според мен една обстановка, лишена от украси, като, да речем, в операционна зала. Нима някои е виждал хризантеми в операционна зала? Помолих специалистите да подредят върху масата снимките, които бяха донесли. Сетне ги поканих да прочетат на глас своите протоколи. Някои следователи предпочитат да употребяват думата „изводи“ вместо „протоколи“. Не бих казал, че са прави. Изводите теглим пие, „детективите“, а техниката, която аз иначе много уважавам, техниката предоставям с чиста съвест на специалистите.

И тъй:

1. Кръвта, открита по маншетите, лактите и предната част на сакото на Красимир Кодов, принадлежи към кръвната група АБ, към която кръвна група АБ принадлежи и кръвта на професора.

2. Кръвта по обувките и панталоните на Красимир Кодов принадлежи към групата АБ, към която група принадлежи и кръвта на професора, но смесена с части от разлято вино.

3. Кръвта върху ножа беше от кръвната група на професора — АБ, но и тя беше смесена с части от вино.

4. Между разлятото вино на пода на антрето и виното от дамаджаната на професора, която се намираше в мазето му, нямаше никаква разлика.

5. Кръвта, открита върху десния маншет от сакото на доктор Петър Беровски, беше от групата АБ, идентична с кръвната група на професора.

6. Раната на професора беше смъртоносна. Тя можеше да бъде причинена или от намерения нож до трупа на професора, с който Красимир Кодов беше рязал шунка в мазето на професора, или от нож, изключително сходен с намерения. Смъртта на професора беше последвала моментално. Смъртоносният удар беше нанесен бездруго от силна ръка. Професорът беше издъхнал около 23 часа — плюс, минус 10–15 минути.

7. По облеклото на другите лица, записани в констативния протокол, не бяха открити никакви следи от кръвната група АБ, тоест от кръвта на професора.

1. След стретоскопско изследване и прециптореакция било установено, че пробата, взета от грунда пред входа на апартамента, съдържала кръв от кръвната група на професора, АБ, и че тя била смесена с кръв от птица.

2. Върху външната и вътрешната дръжка на вратата, която води за черния вход на кухнята, бяха открити следи само от пръстите на един човек — от пръстите на Дора Басмаджиева.

3. Двете дръжки на главната входна врата носят следи от пръстите на всички упоменати в констативния протокол лица.

4. Върху двете дръжки на вратата, която води за килера, бяха открити следи от пръстите на Дора Басмаджиева и от пръстите на д-р Петър Беровски.

5. В столовата, коридора и салона, върху столовете и отделни участъци от пода бяха открити следи от пръстите и обувките на всички лица, упоменати в констативния протокол. В кухнята бяха открити следи от професора, от Дора Басмаджиева и от д-р Петър Беровски. В килера — следи само от Дора Басмаджиева и от д-р Беровски.

И така, техниката ми предостави толкова много и разнообразни данни, че след като се запознах с тях и чух „показанията“ им — почувствувах се на първо време като човек, загубен сред огромен амазонски лес: нито виждаш слънцето, за да определиш световните посоки, пито забелязваш каквато и да било пътечка, по която да тръгнеш, за да излезеш непременно на бял свят.

Имах две пътечки наум — но едно е да имаш нещо „наум“, а съвсем другояче стоят нещата, когато трябва да откриеш тия пътеки в живата действителност, тоест на практика, както е обичайно да се казва на научен език. Едната от тия пътечки водеше към Красимир Кодов, а другата — към д-р Петър Беровски. Красимир Кодов — Красето, имаше куп основания от чисто материален характер, за да „желае“ смъртта на професора: мъртвият професор не би могъл да „презавещае“ вилата в Бояна на своя син, та него, Краси, специалиста по новотелите, да изпрати на село, а инженерчето по нефтодобива да се шляе в цивилизования свят. Освен това мъртвият професор не би могъл да припише своя дял от апартамента на държанката си Дора Басмаджиева, а тоя дял, пресметнат в цени на „черно“, правеше сума ти пари. Към тия най-преки облаги от смъртта на професора Краси имаше и други навярно, чиято парична равностойност можеше да направи живота му — поне за някое време — приятен и лесен. А към подобен живот навярно имат „афинитет“ мнозина управители на новотели и тутикванти заведения с марка „суперлукс“.