Чтение онлайн

Гарсия натисна цифрата шест частица от секундата преди Грей. Грантам се зачете във вестника си и се заслуша в разговора им. Двамата адвокати говореха за футбол. Хлапакът нямаше повече от двайсет и седем-осем години. Гласът му беше донякъде познат, но той го бе чувал само по телефона, а в него нямаше нищо специфично, което да го отличава от другите. Лицето му беше съвсем близо, но не можеше да го разглежда. Интуицията му нашепваше да действа. Хлапакът приличаше много на човека от снимката и работеше в „Брим, Стърнс и Кидлоу“, а един от многобройните им клиенти беше мистър Матис. Щеше да опита, но предпазливо. Беше репортер. Неговата работа бе да нахълтва навсякъде и да задава въпроси.

Те слязоха на шестия етаж, като продължаваха да дърдорят за отбора на Червенокожите, а Грей се затътри зад тях, като небрежно си четеше вестника. Фоайето беше богато и тежко, с полилеи и персийски килими. На едната стена с дебели златни букви бе изписано името на фирмата. Адвокатите спряха при секретарката да проверят търсил ли ги е някой по телефона.

Грей се запъти самоуверено към секретарката, която го изгледа внимателно.

— Мога ли да ви услужа с нещо, сър? — запита тя с тон, който означаваше: какво, по дяволите, искаш?

Грей беше подготвен за всичко.

— Имам среща с Роджър Мартин. — Бе открил името в телефонния указател и се бе обадил преди една минута от фоайето, за да е сигурен, че адвокатът Мартин днес е на работа. В указателя на сградата се посочваше, че фирмата заема от трети до единайсети етаж, но номерата на всичките сто и деветдесет адвокати не фигурираха вътре. С помощта на „Жълтите страници“ проведе набързо десетина разговора, за да открие по един адвокат на етаж. Роджър Мартин беше човекът на шестия етаж.

Той се взря смръщено в секретарката.

— Два часа я мотаем тая среща.

Това доста я озадачи, но тя не можа да измисли какво да каже. Грей изчезна зад ъгъла и тръгна по коридора. Пред себе си мярна Гарсия да влиза в стаята си четири врати по-надолу.

На табелката до вратата пишеше „Дейвид М. Андъруд“. Грей не почука. Искаше да проведе атаката светкавично и евентуално да се измъкне светкавично. Мистър Андъруд закачаше сакото си в стенния гардероб.

— Здравейте. Аз съм Грей Грантам от „Вашингтон Поуст“. Търся човек на име Гарсия.

Андъруд замръзна и смръщи вежди в недоумение.

— Как се озовахте тук? — запита той. Гласът изведнъж прозвуча страшно познато.

— Просто влязох. Вие сте Гарсия, нали?

Адвокатът посочи табелата на бюрото, където със златни букви бе изписано „Дейвид М. Андъруд“.

— На този етаж няма човек, който се казва Гарсия. Не знам във фирмата да работи служител с такова име.

Грей се усмихна, сякаш се включваше в играта. Андъруд беше уплашен. Или ядосан.

— Как е дъщеричката? — запита Грей.

Андъруд се бе надигнал и сега тръгна към него. Явно почваше да се безпокои.

— Коя по-точно?

Тук нещо не пасваше. Гарсия бе заявил изрично, че се притеснява за дъщеря си, която беше още бебе, и ако имаше повече от една, щеше да я спомене.

— По-малката. А съпругата ви?

Андъруд беше вече на една ръка разстояние и се приближаваше още. Беше ясно, че не се бои от физически контакти.

— Нямам съпруга. Разведен съм. — Той вдигна левия си юмрук и за миг Грей си помисли, че е превъртял. После видя четирите пръста. Без пръстени. Няма съпруга. Няма пръстен. Гарсия обожаваше жена си и при него нямаше да мине без пръстен. Време беше да си тръгва.

— Какво искате? — запита настойчиво Андъруд.

— Мислех, че Гарсия е на тоя етаж — взе да отстъпва към вратата Грей.

— Вашият приятел Гарсия адвокат ли е?

— Да.

Андъруд явно се поуспокои.

— Не и в тази фирма. Имаме Перес и Ернандес, и май че още един. Но Гарсия не познавам.

— Какво пък, това е голяма фирма — заяви Грей от вратата. — Извинявайте, че ви притесних.

Андъруд вървеше след него.

— Вижте, мистър Грантам, ние не сме свикнали при нас да нахълтват репортери по тоя начин. Ще повикам охраната и те може би ще ви помогнат.

— Не е необходимо. Благодаря. — Грантам тръгна по коридора.

Андъруд се обади на охраната.

В асансьора Грей почна да се ядосва. Беше сам и затова заруга на глас. После се сети за Крофт и вече ругаеше него, когато вратата се отвори. Самият Крофт беше във фоайето, близо до външните телефони. Успокой се, каза си Грантам.

Двамата излязоха заедно.

— Не стана — заяви Грей.

— Говори ли с него?

— Аха. Сбъркахме адреса.

— По дяволите, сигурен бях, че е той. Беше хлапето от снимката, нали?

— Не. За малко, ама не успя. Продължавай да дебнеш.

— Наистина взе да ми писва, Грантам, и…

— За това ти се плаща, нали така? Изкарай още една седмица, а? Има и по-тежка работа, знаеш.

Крофт спря. Грей продължи по тротоара.

— Още една седмица, и приключвам — изрева фотографът.

Грантам му махна с ръка. После отключи спряното на забранено волво и изфуча обратно в редакцията. Не беше добър ход. Напротив, доста глупав се оказа, а за неговия опит такива грешки бяха непростими. Щеше да го пропусне в днешния си разговор с Джаксън Фелдман и Смит Кийн.

Фелдман го бил търсил, каза един колега, и той бързо се отправи към кабинета му. Усмихна се сладко на секретарката, която беше готова да му издере очите. Кийн и Хауард Краутхамър, отговорният редактор, също бяха там. Кийн затвори вратата и подаде на Грей един вестник.

— Видя ли го това?

Беше нюорлианският вестник „Таймс Пикаюн“ и на първа страница имаше материал за смъртта на Верхик и Калахан заедно с големи снимки. Той го прочете набързо, докато останалите го наблюдаваха. Говореше се за приятелството им и за странната гибел на двамата в рамките на шест дни само. Споменаваше се и Дарби Шоу, която изчезнала. Но нито дума за досието.

— Струва ми се, че заекът е изскочил от торбата — заяви Фелдман.

— Тук няма нищо освен най-основните факти — каза Грей. — Можехме да пуснем подобно нещо преди три дни.

— И защо не го направихме? — обади се Краутхамър.

— Не виждам нищо интересно. Два трупа, името на едно момиче и хиляди въпроси, на нито един от които не отговарят. Намерили са някое ченге, което е пропяло, но то не знае нищо, освен че е пролята нечия кръв.

— Но те са започнали да ровят, Грей — намеси се Кийн.