Чтение онлайн

— Сега е точно един — каза тя. — Хайде да проверяваме на всеки петнайсет минути, съгласен ли си?

— Разбира се. Съмнявам се, че е нещо сериозно — отвърна той небрежно, мъчейки се да я успокои колкото може. Нищо не излезе. Тя седна на масата и се взря в бележките си.

Грей я изгледа съчувствено и бавно се върна при компютъра. Писа с настървение петнайсет минути, после отиде до прозореца. Дарби го наблюдаваше изпитателно.

— Не го виждам — каза той.

В един и половина го видя.

— Дарби! — извика я той и посочи мястото, където тя го бе забелязала първия път.

Дарби погледна през прозореца и след секунди разпозна човека с черното кепе. Сега беше с тъмнозелена винтяга. Взираше се в краката си, но всеки десет секунди вдигаше глава към главния вход. От това ставаше още по-подозрителен, но пък се беше скрил отчасти зад някакъв камион. Пластмасовата чаша бе изчезнала. Той запали цигара, стрелна очи към входа, а после се загледа надолу по тротоара.

— Защо ли усещам тая буца в гърлото? — наруши тишината Дарби.

— Как биха могли да те проследят? Невъзможно е.

— А как знаеха, че съм в Ню Йорк? И това изглеждаше невъзможно тогава.

— Може би следят мен. Казаха ми, че съм под наблюдение. Точно това е. Откъде иначе ще знаят, че си тук? Тоя тип следи мен.

— Би могло — каза тя бавно.

— Виждала ли си го?

— Обикновено не ми се представят.

— Слушай, имаме трийсет минути и началниците ще нахлуят с извадени ножове да насекат на парчета историята ни. Давай да я свършим, после ще го гледаме оня тип долу.

Двамата се захванаха отново с работата си. В един и четирийсет и пет тя застана до прозореца. Мъжът бе изчезнал. Принтерът вече печаташе първата чернова и тя започна да поправя материала.

Стиснали подострените моливи, редакторите четяха, за да задраскват и коригират. Адвокатът Литски четеше за едното удоволствие. Той като че ли се забавляваше най-много.

Материалът беше дълъг и Фелдман клъцваше по нещо оттук-оттам, като истински хирург. Смит Кийн драскаше в полето. Краутхамър бе във възторг от онова, което виждаше.

Четяха бавно. В стаята цареше тишина. Грей прегледа всичко отново за грешки. Дарби стоеше до прозореца. Оня тип се бе появил пак, само че сега бе облякъл тъмносин блейзър върху джинсите. Беше облачно и хладно и той пак държеше чаша с кафе, обхванал я бе с двете си ръце, да ги топли. Отпи голяма глътка, вдигна очи към входа, после огледа тротоара и пак се надвеси над чашата си. Стоеше пред друга сграда. Точно в два и петнайсет се обърна с лице на север, към Петнайсета улица.

Някаква кола спря от неговата страна. Задната врата се отвори и той се появи. Колата изфуча надолу, а той се огледа. Накуцвайки едва-едва, Пъна се приближи небрежно до мъжа с черното кепе. Поговориха няколко секунди, после Пъна тръгна на юг, към пресечката на Петнайсета улица и Л стрийт. Оня тип остана на мястото си.

Тя плъзна поглед из стаята. Всички бяха потънали в работа. Пъна беше изчезнал, така че не можеше да го покаже на Грей, който четеше и се усмихваше. Не, те не следяха журналиста. Чакаха нея.

Сигурно бяха на ръба на отчаянието. Стояха на улицата и се надяваха да стане някакво чудо, момичето да излезе от сградата и те да могат да я приберат. Бяха наистина уплашени. Тя беше вътре, разказваше всичко и размахваше копия на онова проклето досие. Утре играта щеше да свърши. Трябваше да я спрат по някакъв начин. Имаха заповед.

В стаята бе пълно с мъже, но Дарби усети, че я полазват тръпки.

Фелдман свърши последен. Той подаде своя екземпляр на Грей.

— Дребни неща. Няма да отнеме повече от час. Дай да видим сега какви телефонни разговори трябва да се проведат.

— Само три, струва ми се — рече Грей. — С Белия дом, ФБР и „Уайт и Блазевич“.

— Споменал си по име само Симс Уейкфилд от фирмата. Защо? — запита Краутхамър.

— Морган го цитираше най-много.

— Но паметната бележка е от Велмано. Мисля, че той трябва да бъде назован.

— Съгласен съм — обади се Смит Кийн.

— И аз — подкрепи го Де Басио.

— Добавих името му — успокои духовете Фелдман. — Ще включим Айнщайн по-късно. Изчакай до четири и половина — пет, преди да се обадиш в Белия дом и оная фирма. Ако го направиш по-рано, може да се побъркат и да хукнат в съда.

— Съгласен съм — кимна адвокатът Литски. — Не могат да ни спрат, но могат да се опитат. Аз бих изчакал до пет, преди да им звънна.

— Добре — съгласи се Грей. — До три и половина ще го преработя. После ще се обадя на ФБР за техния коментар. След това в Белия дом и накрая — в „Уайт и Блазевич“.

Фелдман беше вече на вратата.

— Ще се видим отново тук в три и половина. Стойте до телефоните си.

Когато стаята отново се изпразни, Дарби заключи вратата и посочи към прозореца.

— Нали съм ти споменавала за Пъна?

— Не думай.

Те заоглеждаха най-щателно улицата под тях.

— Боя се, че да. Той се срещна с нашето приятелче, после изчезна. Сигурна съм, че беше той.

— Значи не съм аз на мушката, така ли?

— Предполагам, че не. А аз наистина искам да се махна оттук.

— Ще измислим нещо. Ще се обадя на охраната. Искаш ли да кажа на Фелдман?

— Не. Още не.

— Познавам някои ченгета.

— Страхотно! И те просто ще дойдат и ще го пребият, нали?

— Тия ченгета ще го направят.

— Нищо не могат да им направят, Грей. Какъв закон нарушават в момента?

— Никакъв, планират си просто едно убийство.

— В безопасност ли сме в тая сграда?

Грей се замисли за миг.

— Нека да кажа на Фелдман. Ще сложим двама души охрана пред вратата.

— Добре.

Фелдман одобри втората чернова в три и половина и Грей получи разрешение да се обади на ФБР. В залата бяха донесени четири телефона и магнетофонът беше включен. Фелдман, Смит Кийн и Краутхамър вдигнаха слушалките.

Грей позвъни на Фил Норвел, негов стар познат и понякога източник на информация, ако такова нещо можеше да съществува в Бюрото. Норвел имаше директен телефон.

— Фил, обажда се Грей Грантам от „Вашингтон Поуст“.

— Струва ми се, че знам къде работиш, Грей.