Чтение онлайн

— Разговорът се записва, Фил.

— Значи е нещо сериозно. Какво е станало?

— Сутринта пускаме материал, описващ в подробности организирането на убийствата на Розенбърг и Дженсън. Назоваваме поименно Виктор Матис, петролен магнат, и двама от неговите адвокати тук, във Вашингтон. Освен това споменаваме Верхик, не като участник в заговора, разбира се. Смятаме, че ФБР е знаело за Матис още в началото, но по настояване на Белия дом е отказало да проведе разследване. Искаме да ви дадем възможност да реагирате.

От другия край на жицата не се чуваше нищо.

— Фил, там ли си?

— Да. Така ми се струва.

— Някакъв коментар?

— Сигурен съм, че ще дадем коментар, но ще трябва да ти се обадя след малко.

— След малко почваме да печатаме, така че трябва да побързате.

— Слушай, Грей, това наистина е удар под кръста. Не може ли да го задържите един ден?

— В никакъв случай.

Норвел млъкна.

— Добре. Нека да говоря с мистър Войлс и ще ти звънна.

— Благодаря.

— Не, аз ти благодаря, Грей. Чудесна новина, няма що. Мистър Войлс ще бъде във възторг.

— Чакаме те. — Грей натисна бутона и освободи линията.

Кийн изключи магнетофона.

Почакаха осем минути и отсреща се обади самият Войлс. Настояваше да говори с Джаксън Фелдман. Магнетофонът беше включен отново.

— Мистър Войлс? — Гласът на Фелдман беше някак топъл, успокояващ. Двамата се бяха срещали много пъти, така че „мистър“-а беше съвсем излишен.

— Викай ми Дентън, по дяволите. Слушай, Джаксън, какво държи твоето момче? Това е лудост. Направо се хвърляте в пропастта. Проучвахме Матис и още го проучваме, така че е прекалено рано да го притиснем. Сега казвай, какво държи твоето хлапе?

— Името Дарби Шоу говори ли ти нещо? — Тук Фелдман й се ухили. Тя се беше облегнала на стената.

Войлс реагира бавно.

— Да — отвърна просто той.

— Моето хлапе държи досие „Пеликан“, а пред мен седи Дарби Шоу.

— Боях се да не е мъртва.

— Не е. Съвсем си е жива. Тя и Грантам са потвърдили от друг източник фактите, изложени в досието. Направо сензация, Дентън.

Войлс въздъхна дълбоко и взе да омеква.

— Водим разследване срещу Матис като възможен извършител — каза той.

— Магнетофонът е включен, Дентън, внимавай.

— Добре де, трябва да поговорим. Искам да кажа, по мъжки. Може пък да имам доста ценна информация за вас.

— Заповядай в редакцията.

— Идвам. Пристигам след двайсет минути.

При мисълта, че големият Ф. Дентън Войлс ще се метне в лимузината си и ще хукне към редакцията, началниците страшно се развеселиха. Бяха го наблюдавали години наред и знаеха, че е майстор в излизането от затруднени положения, дори когато съвсем е загубил играта. Той мразеше пресата и готовността му да разговаря с тях на тяхна територия и при техните условия означаваше само едно — щеше да насочи удара към някого другиго. И най-вероятната мишена беше Белия дом.

Дарби нямаше желание да се среща с този човек. Мислеше само как да се измъкне. Можеше да им покаже мъжа с черното кепе, но него от половин час го нямаше. А и какво щеше да направи ФБР? Трябваше първо да го хванат и после какво? Да го обвинят в скитничество? Или пък в замисляне на отвличането й? Да го подложат на мъчения, докато не си каже всичко? Най-вероятно нямаше да й повярват.

Не желаеше да си има работа с ФБР. Не искаше да я пазят. Щеше да замине и никой нямаше да знае къде. Може би само Грей. А може би не.

Той набра номера на Белия дом и всички грабнаха слушалките. Кийн пусна магнетофона.

— Флетчър Коул, моля. Обажда се Грей Грантам от „Вашингтон Поуст“. Много е спешно.

Той зачака.

— Защо Коул? — попита Кийн.

— Всичко минава през него — обясни му Грей с ръка на слушалката.

— Кой казва това?

— Един източник.

Секретарката се върна и предаде, че мистър Коул е тръгнал към телефона. Изчакайте, ако обичате. Грей се усмихна. Адреналинът пулсираше.

Накрая отсреща вдигнаха слушалката.

— Флетчър Коул слуша.

— Здравейте, мистър Коул. Обажда се Грей Грантам от „Вашингтон Поуст“. Този разговор се записва, разбирате, нали?

— Да.

— Вярно ли е, че сте издали нареждане за целия персонал на Белия дом, с изключение на президента, всички контакти с пресата да бъдат разрешени първо от вас?

— Изобщо не е вярно. С тези неща се занимава секретарят по печата.

— Разбирам. Сутринта пускаме един материал, който, накратко казано, потвърждава данните, изнесени в досие „Пеликан“. Вие запознат ли сте с него?

Отговорът дойде бавно.

— Да.

— Имаме потвърждение, че преди три години мистър Матис е предоставил над четири милиона долара за предизборната кампания на президента.

— Четири милиона и двеста хиляди, всичките по съвършено законен начин.

— Освен това смятаме, че Белия дом се е опитал да попречи на разследването на дейността на Виктор Матис от страна на ФБР. Искаме вашия коментар, ако имате такъв.

— Това е нещо, което смятате или което възнамерявате да публикувате?

— Опитваме се да го потвърдим от независим източник в момента.

— И кой според вас може да го потвърди?

— Разполагаме със свои източници, мистър Коул.

— Разбира се, че разполагате. Белия дом категорично отрича всякаква намеса в това разследване. След трагичната смърт на съдиите Розенбърг и Дженсън президентът помоли да бъде информиран за състоянието на следствието като цяло, но никакво пряко или непряко участие на Белия дом не е имало. Получили сте погрешна информация.

— Смята ли президентът Виктор Матис за свой приятел?

— Не. Срещали са се един път и както вече заявих, мистър Матис предостави за кампанията ни значителни суми. Но той не е приятел на президента.

— И въпреки това предостави най-големите суми, нали така?

— Не мога да отговоря със сигурност.

— Някакви други забележки?

— Не. Сигурен съм, че утре сутрин секретарят по печата ще излезе с изявление по въпроса.

Разговорът бе приключил и Кийн спря магнетофона. Фелдман се изправи и потри ръце.