Чтение онлайн

– Това беше за теб, мамо – прошепна той, когато големият демон престана да мърда.

В отчаян опит да получи одобрението `u, той се опита да си я представи и с потрес и срам установи, че не можеше да си спомни лицето `u. Сломен и тъжно нищожен под купола на звездите, той изкрещя.

Като се държеше на безопасно разстояние от демона, Арлен се върна при запасите си, за да превърже раните си. Шевовете му бяха криви, но щяха да затворят разрезите, а компреса от прасекоренче пареше – доказателство, че е бил нужен. Раната вече се инфектираше.

Тази нощ не заспа. Ако болката от раните и тревогата в сърцето му не бяха достатъчни, за да отпратят съня, то една глава от живота му скоро щеше да се затвори и той беше решен да стигне до края `u.

Слънцето се показа зад дюните и се плисна из лагера на Арлен със скорост, която можеше да се наблюдава само в пустинята. Пясъчните демони вече се бяха стопили, още първите признаци на утрото ги бяха обърнали в бяг. Арлен се изправи и потрепери от болката, излезе от кръга си и отиде до Едноръкия, за да си върне копието.

Там, където слънчевите лъчи докосваха черната черупка, тя започваше да дими, сетне заискряваше и се подпалваше. Скоро тялото на ядрона се превърна в погребална клада и Арлен впери в нея хипнотизиран поглед. Когато каменният демон рухна на пепел, а сутрешният вятър го разнесе, Арлен видя надежда за човешката раса.

328 СЗ

Пустинният път всъщност не беше път, а върволица от древни пътепоказатели, някои издрани и нащърбени, други почти заровени в пясъка, но те помагаха на пътешественика да не се изгуби. Не всичко наоколо беше пясък, както веднъж бе казал Рейджън, но от него имаше достатъчно, за да скиташ дни наред и да не видиш нищо друго. По покрайнините се простираха на стотици километри корави, задушени от прах равнини, по които се срещаха редки снопчета мъртва растителност, вкопчена здраво в напуканата глина и прекалено суха, за да изгние. Освен сенките, които дюните хвърляха насред пясъчния океан, наоколо нямаше друго скривалище от туптящото слънце, което бе толкова горещо, че Арлен не можеше да си представи как може това да е същото небесно тяло, което носи студената светлина на крепостта Мливари. Вятърът духаше непрестанно и на него му се налагаше да си покрива лицето, за да не вдиша пясък, а гърлото му постоянно бе раздразнено и сухо.

Нощите бяха по-коварни, горещината се оцеждаше от пясъка секунди след като слънцето се гмурнеше зад хоризонта, и Арлен приветстваше ядроните на едно студено и пусто място.

Но дори тук имаше живот. Змии и гущери ловуваха за дребни гризачи. Лешояди издирваха труповете на убити от ядроните същества или на онези, които бяха изгубили пътя си в пустинята, без да успеят отново да го намерят. Имаше поне два просторни оазиса, където огромна маса вода поеше почвата и от нея се раждаше буйна ядивна растителност, и други, където струйка вода от камък или воден басейн с размерите на човешка стъпка поддържаха множество растения-джуджета и дребни животинки. Арлен беше виждал как тези пустинни обитатели се заравят в пясъка посред нощ, как устояват на студа заради запазената си топлина и се крият от демоните, които дебнат в пясъците.

В пустинята нямаше каменни демони, защото нямаше достатъчно плячка. Нямаше огнени демони, защото нямаше нищо за горене. Дървесните демони не разполагаха с дървета, сред които да се скрият, нямаха и клони, по които да се катерят. Водните демони не можеха плуват в пясъка, а въздушните демони нямаха високи места, на които да кацат. Дюните и пустинните равнини принадлежаха единствено на пясъчните демони. И дори те не се срещаха често навътре в пустинята, тъй като се струпваха най-вече около оазисите, но видеха ли огън дори от километри разстояние, веднага се завтичаха нататък.

Мисълта за петте седмици от крепостта Райзън до Красия, като по-голямата част от пътя минаваше през пустинята, им идваше в повече и на най-коравите вестоносци. Въпреки пребогатите оферти на северните търговци за красианска коприна и подправки, не бяха много отчаяните – или лудите – които поемаха по този път.

Лично за себе си, Арлен намираше пътуването за успокояващо. През най-горещите части от деня той спеше на седлото си, внимателно увит в свободно падащо бяло сукно. Често поеше коня си, а нощем разстилаше брезент под преносимите си кръгове, за да не скрие пясъкът защитите. Изкушаваше се да се развърти с копието сред пясъчните демони, но раната беше отслабила захвата му, а и знаеше, че ако издърпат оръжието от ръцете му, един обикновен вятър можеше да го затрупа сред пясъците с по-голям успех отколкото стотиците години в подземна гробница.

Въпреки писъците на пясъчните демони, на Арлен нощите му се струваха тихи, тъй като беше свикнал с могъщите ревове на Едноръкия. И никога не беше спал по-спокойно на открито.

За пръв път в живота си Арлен видя, че съдбата му се простираше отвъд тази на прословутото момче за всичко. Винаги бе знаел, че е предназначен за нещо повече от вестоноството. Беше предназначен да се бие. Но едва сега осъзна, че не беше само това: той трябваше да накара и другите да се бият.

Беше сигурен, че може да направи дубликат на защитеното копие и вече обмисляше начини да пренесе защитите му върху други оръжия: стрели, сопи, прашки, вариантите бяха безброй.

От всички места, които беше посещавал, само в Красия отказваха да живеят в страх от ядроните, и по тази причина Арлен ги уважаваше най-силно. Нямаше друг народ, който да заслужава повече този дар. Щеше да им покаже копието си, а те щяха да го снабдят с всичко необходимо, за да им направи оръжия, които да предизвикат обрат в нощната им битка.

Тези мисли отлетяха, когато Арлен съзря оазиса. Пясъкът можеше да отразява синьото на небето и да измами човек да се втурне встрани от пътя си към несъществуващата вода, но когато конят му забърза крачка, Арлен разбра, че е истинска. Утринен бегач надушваше водата.

Водните им запаси се бяха изчерпали предния ден и когато стигнаха малкото вирче, Арлен и коня му бяха болезнено жадни. Едновременно се наведоха към студената вода и запиха дълбоко.

Когато утолиха жаждата си, Арлен напълни мяха за вода и устрои лагера си на сянка, под една от монолитните пясъчни скали, които стояха като безмълвни стражи около оазиса. Разучи защитите, издълбани в камъка и видя, че са цели, макар и да бяха поизтрити. Пясъкът, носен от непрестанния вятър, ги издраскваше малко по-малко и с времето затъпяваше ъглите им. Арлен извади инструментите си за дялане и ги направи по-дълбоки и по-отчетливи, за да запази мрежата.

Докато Утринен бегач пасеше тревичка и листа от храсти джуджета, Арлен набра фурми, смокини и други плодове от дърветата в оазиса. Нахрани се, а останалото сложи на слънце да се суши.

Подземна река захранваше оазиса и още от незапомнени времена хората бяха разкопали пясъка и разцепили камъка отдолу, за да стигнат накрая до течащата вода. Арлен слезе по каменните стълби в прохладната подземна галерия, събра мрежите, оставени там, и ги хвърли във водата. На излизане носеше доволно количество риба. Остави настрана няколко от най-добрите екземпляри за себе си, а останалите изчисти, осоли и ги сложи до плодовете да се сушат.