Чтение онлайн

След почти всяка жена вървяха деца в жълтеникаво-кафяви дрехи: косите на момичетата бяха увити, а момчетата носеха парцаливи кепета. Още от единадесетата си година момичетата биваха омъжвани и приемаха черните дрехи на жените, а момчетата започваха тренировките си от още по-малки. После повечето слагаха черните роби на дал’Шарум. Малка част от тях щяха да навлекат бялото на даматите и да отдадат живота си в служба на Еверам. Тези, които не ставаха за нито една от двете професии, щяха да бъдат кхафити, и да носят позорното жълтокафяво до края на живота си.

Жените забелязаха Арлен, който мина на кон през пазара, и започнаха въодушевено да си шушукат една на друга. Той ги гледаше и му беше забавно, как никоя от тях нямаше да го погледне в очите или да го доближи. Те жадуваха за вещите в дисагите му – качествена райзънска вълна, мливарийски бижута, анжиерска хартия и други съкровища от севера. Но той беше мъж и още по-лошо, чин, и те не смееха да го доближат. Очите на даматите бяха навсякъде.

– Пар’чин! – извика го познат глас.

Арлен се обърна и видя своя прител, Абан, да върви към него. Дебелият търговец куцаше и се подпираше тежко на патерицата си.

Сакат още от дете, Абан беше кхафит, неспособен да стои сред воините, недостоен и за свещеник. Добре се беше оправил в живота обаче, като търгуваше с вестоносци от севера. Беше гладко избръснат и носеше жълтокафявото кепе и риза на кхафитите, но върху тях бе натрупал пищна чалма, жилетка и шалвари от ярка коприна с разноцветни шевове. Твърдеше, че съпругите му са красиви, колкото тези на всеки друг дал’Шарум.

– Мили Евераме, радвам се да те видя, сине на Джеф! – извика Абан на безупречен тесиански и плесна Арлен по рамото. – Слънцето винаги свети по-ярко, когато удостоиш града ни с присъствието си!

Арлен съжаляваше, че бе казал на търговеца името на баща си. В Красия името на баща ти беше по-важно от твоето собствено. Чудеше се, какво ли биха си помислили, ако им кажеше, че баща му бе страхливец.

Но и той плесна в отговор Абан по рамото с искрена усмивка.

– И аз тебе, приятелю – каза той. Никога нямаше да усвои красианския език и да се научи да се оправя със странната и често опасна култура, без помощта на куция търговец.

– Ела, ела! – каза Абан. – Почини си под моята сянка и измий прахта от гърлото си с моята вода! – Той заведе Арлен до ярка и разноцветна шатра, издигната зад каручките му на чаршията. Плесна с ръце и жените и дъщерите му – Арлен никога не успяваше да ги различи – се разтичаха да отворят капаците на шатрата и да се погрижат за Утринен бегач. Арлен трябваше да се насили да не им помага, докато пренасяха тежките му дисаги в шатрата, защото знаеше, че красианците намираха за непристойно мъж да се труди. Една от жените посегна към защитеното копие, увито в сукно и провесено от предната част на седлото, но Арлен го грабна преди да успее да го докосне. Тя се поклони дълбоко от страх, че може да го е обидила по някакъв начин.

Шатрата беше пълна с възглавници от цветна коприна и изкусно изтъкани килими. Арлен остави прашните си ботуши пред входа и вдиша дълбоко от хладния, благоуханен въздух. Отпусна се на възглавниците на пода и жените на Абан коленичиха пред него с вода и плодове.

Когато Арлен се подкрепи, Абан плясна с ръце и жените им донесоха чай с медени сладкиши.

– Добре ли мина пътуването ти през пустинята? – попита Абан.

– О, да – усмихна се Арлен. – Наистина много добре.

После си размениха няколко общи приказки. Абан никога не пропускаше този ритуал, но постоянно стрелкаше очи към дисагите на Арлен и отнесено потриваше ръце.

– Да поговорим по работа, а? – попита Арлен, когато реши, че вече няма да е неучтиво.

– Разбира се, Пар’чин е зает мъж – съгласи се Абан и щракна с пръсти.

Жените бързо донесоха разнообразни подправки, парфюми, копринени платове, бижута, килими и други красиански изделия.

Абан заразглежда стоките от клиентите на Арлен на север, докато Арлен изучаваше неговите. Красианецът намираше кусури на всичко и се мръщеше.

– Прекосил си пустинята, само за да пробуташ това? – попита той с възмущение, когато приключи. – Едва ли си е заслужавало пътуването.

Арлен скри усмивката си, когато седнаха и им сервираха нов чай. Наддаването винаги започваше така.

– Глупости – отвърна Арлен. – И слепец ще види, че съм ти донесъл от най-качествените съкровища на Теса. Къде-къде по-добри от жалките стоки, които жените ти ми донесоха. Надявам се, че имаш и още скрити, защото – той потърка с два пръста един от килимите, истинско произведение на тъкаческото изкуство – съм виждал по-добри килими да гният сред руините.

– Наскърбяваш ме! – извика Абан. – Мен, който ти дадох вода и сянка! Жив да не бях, да се държи така с мен гостенин в собствената ми шатра! – завайка се той. – Съпругите ми са се трудили на стана денонощно, за да направят това, и то само с най-фината вълна! По-добър килим няма да намериш!

Всичко останало беше единствено въпрос на пазарене, а Арлен не бе забравил уроците, които научи, докато наблюдаваше стария Шопар и Рейджън преди цяла вечност. Както винаги, на края на ритуала двамата мъже се правеха на жертви на пладнешки обир, но вътрешно изпитваха удовлетворението, че са преметнали другия.

– Дъщерите ми ще опаковат стоките ти и ще ги пазят до твоето тръгване – каза Абан най-накрая. – Ще останеш ли да вечеряш с нас? Съпругите ми ще приготвят софра, за каквато във вашия север не сте и сънували!

Арлен поклати глава със съжаление.

– Тази нощ ще се бия – каза той.

Абан поклати своята.

– Страхувам се, че си изучил обичаите ни прекалено добре, Пар’чин. Търсиш си същата смърт.

Арлен поклати глава.

– Нямам никакво намерение да умирам и не очаквам рай в отвъдното.

– О, приятелю, никой не иска да отиде при Еверам, докато е още в разцвета на младостта си, но това е съдбата на мъжете, които тръгват на алагай’шарак. Спомням си времената, когато бяхме много на брой, колкото песъчинките в пустинята, но сега... – Той тъжно поклати глава. – Градът е на практика пуст. Пълним коремите на жените си с деца, и пак умират повече, отколкото се раждат на ден. Ако не променим пътя си, след десетилетие Красия ще бъде погълната от пясъка.

– Ами ако ти кажа, че съм дошъл да променя това? – попита Арлен.

– Сърцето на сина на Джеф носи истина – отвърна Абан, – но дамаджите няма да те послушат. Еверам иска война, казват те, и никакъв чин няма да промени мнението им.

Дамаджите бяха управителния съвет на града, съставен от най-високопоставените дамати, представители на всеки един от дванадесетте рода в Красия. Те служеха на Андрах, най-личният дама на Еверам, чиято дума беше закон.

Арлен се усмихна.

– Не мога да ги откажа от алагай’шарак – съгласи се той – но мога да им помогна да победят.

Той отви копието и го подаде на Абан.

Очите на Абан леко се разшириха при вида на великолепното оръжие, но той вдигна длан и поклати глава.

– Аз съм кхафит, Пар’чин. Не бива да докосвам оръжието с нечестивите си ръце.

Арлен отдръпна оръжието и се поклони дълбоко в израз на извинение.

– Не съм искал да те обидя – каза той.

– Ха! – засмя се Абан. – Сигурно си единственият мъж, който ми се е покланял някога! Дори Пар’чин не бива да се бои, че ще наскърби кхафита.