Чтение онлайн

Арлен се намръщи.

– Ти си човек, като всеки друг – каза той.

– С тази нагласа, завинаги ще си останеш чин – каза Абан, но се усмихна. – Не си първият, който е защитил копие – каза той. – Без древните защити обаче, няма никакъв смисъл.

– Това са древните защити – отвърна Арлен. – Намерих го сред останките на Анкох Слънце.

Абан пребледня.

– Намерил си изгубения град? – попита той. – Картата е била вярна?

– Защо звучиш толкова изненадан? – попита Арлен. – Нали сам каза, че е сигурна!

Абан се закашля.

– Да, ами – каза той, – аз, разбира се, имах доверие на нашия източник, но никой не е стъпвал там от повече от триста години. Кой може да каже колко точна е картата? – Той се усмихна. – Пък и едва ли щеше да можеш да си поискаш парите обратно, ако се беше оказала грешна.

И двамата се засмяха.

– Мили Евераме, това е хубава история, Пар’чин – каза Абан, когато Арлен свърши разказа за приключението си в изгубения град, – но ако си цениш живота, по-добре да не казваш на дамаджите, че си плячкосал свещения град Анокх Слънце.

– Няма – обеща Арлен, – но тъй или иначе, те едва ли ще отрекат стойността на копието.

Абан поклати глава.

– Дори да те приемат да говориш с тях, Пар’чин – каза той – макар че се съмнявам, те биха отрекли стойността на всичко, донесено от чин.

– Може и да си прав – каза Арлен, – но трябва поне да опитам. И без това имам писма за двореца на Андрах. Да идем заедно.

Абан вдигна патерицата си.

– Дълъг е пътят до двореца, Пар’чин – каза той.

– Ще вървя бавно – отвърна Арлен, тъй като беше наясно, че патерицата няма нищо общо с отказа.

– Не ти трябва да те виждат с мен извън чаршията, приятелю – предупреди го Абан. – Това може да ти струва уважението, което си си заслужил в Лабиринта.

– Тогава ще заслужа още – каза Арлен. – За какво ми е уважението, ако не мога да повървя с моя приятел?

Абан се поклони дълбоко.

– Един ден – каза той – искам да видя земята, която ражда такива благородни мъже като сина на Джеф.

Арлен се усмихна.

– Когато дойде този ден, ще се наема сам да те преведа през пустинята.

***

Абан сграбчи ръката на Арлен.

– Спри – нареди му той.

Арлен се подчини, тъй като имаше доверие на своя приятел, въпреки че не забеляза нищо нередно. Жените вървяха по улиците с тежките си товари и група членове на дал’Шарум ги предвождаше. Друга група се приближаваше от отсрещната посока. Начело на всяка от групите крачеше по един дама в бяла роба.

– Племето Каджи – каза Абан и посочи с брадичка воините пред тях. – Другите са Маджах. Най-добре ще е, ако почакаме тук.

Арлен присви очи да огледа двете групи. Хората и от едната, и от другата бяха облечени в черно, а копията им бяха обикновени и без никакви украси.

– Как така ги различаваш? – попита той.

Абан сви рамене.

– Че ти не можеш ли? – отвърна той.

Докато гледаха отстрани, единият дама извика нещо на другия. Двамата се изправиха лице в лице и започнаха да спорят.

– За какво мислиш, че се карат? – попита Арлен.

– Винаги за едно и също – отвърна Абан. – Каджи даматът вярва, че пясъчните демони обитават третия кръг на Ада, а въздушните – четвъртия. Според Маджах е точно обратното. Евджах не уточнява как стоят нещата там – допълни той. Имаше предвид красианския свещен канон.

– Какво значение има това? – попита Арлен.

– Тези, които са на по-долните нива, са най-далече от погледа на Еверам – каза Абан – и трябва първи да бъдат убити.

Даматите вече си крещяха, а дал’Шарум стояха от двете страни, стиснали яростно копията си, готови да защитят водачите си.

– Ще се бият помежду си, за това, кои демони да убиват първо? – попита Арлен невярващо.

Абан се изплю в прахта.

– Каджи биха се били с Маджах и за много по-малко, Пар’чин.

– Но след залез ще имат истински врагове, с които да се бият! – възпротиви се Арлен.

Абан кимна.

– Когато стане време, Каджи и Маджах заедно ще се изправят срещу тях – каза той. – Както казваме тук ‘През нощта моят враг става мой брат.’ Но до залез слънце остават цели часове.

Един от Каджи дал’Шарумите удари воин от Маджах през лицето с тъпия край на копието си и го повали на земята. След секунди всички воини от двете страни се хвърлиха в боя. Техните дамати се отделиха на крачка-две встрани, безразлични и безучастни към това насилие, и продължаваха да си крещят.

– Защо се допускат тези неща? – попита Арлен. – Андрахът не може ли да го забрани?

Абан поклати глава.

– Андрахът трябва да е хем от всички родове, хем от нито един, но реално винаги е проявявал пристрастие към рода, който го е отгледал. Но дори да не беше така, нито той, нито някой друг може да спре кръвните вражди в Красия. Не можеш да забраниш на мъжете да бъдат мъже.

– Държат се по-скоро като деца – каза Арлен.

– Дал’Шарумът познава само копието, а даматите Евджаха – съгласи се Абан с тъга.

Мъжете не използваха върховете на копията си... все още, но насилието бързо ескалираше. Ако някой не се намесеше скоро, със сигурност щеше да има жертви.

– Дори не си го помисляй – каза Абан и сграбчи ръката на Арлен, който тръгна напред.

Арлен се обърна, за да възрази, но приятелят му, който гледаше към улицата над рамото му, затаи дъх и падна на едно коляно. Дръпна ръката на Арлен, за да направи и той същото.

– Коленичи, ако ти е мил животът – изсъска той.

Арлен се огледа и забеляза какво е предизвикало страха на Абан. По пътя мина жена, увита в свещено бяло.

– Дама’т-инг – прошепна той.

Мистериозните билкарки на Красия рядко излизаха сред хора.

Той снижи поглед, докато тя премине, но не коленичи. Нямаше смисъл; тя не забеляза нито един от двамата и продължи спокойно към схватката. Остана незабелязана, докато почти не стигна мъжете. Даматите пребледняха, когато я забелязаха, и всеки закрещя на своите хора. Изведнъж боят спря и воините се юрнаха да направят път на дама’т-инг. Воините и даматите се разпръснаха скорострелно след преминаването `u, и уличното движение се възобнови сякаш нищо необичайно не се бе случило.