Чтение онлайн

— Ще ти кажа — рече накрая Ариста. — Но искам думата ти, че нищо няма да се случи на Баркърови.

Салдур изглеждаше състрадателен, почти можеше да види някогашното дядово лице. Не можеше да проумее как той бе в състояние да отправя такива низки заплахи, след което да си наложи подобно мило изражение.

— Разбира се, мила. В крайна сметка аз не съм чудовище. Просто ми кажи исканото и нищо от онези неща няма да стане реалност. Кажи сега… как се казва тя?

Ариста се поколеба. Салдур отново скри усмивката си — времето и изтичаше. Тя преглътна и рече:

— Наистина имаше човек, който ме кри, даваше ми храна, дори ми помогна да намеря Гаунт. Тя бе истински приятел, тъй мила и себеотвержена. Не мога да повярвам, че я предавам.

— Как се казва? — настоя Салдур.

Когато Ариста вдигна глава, от очите и се стичаха сълзи.

— Казва се… Едит Мон.

Арчибалд Белънтайн, графът на Чадуик, се взираше през прозорците на имперската тронна зала. Зад него Салдур шумолеше с някакви пергаменти, а Етелред опитваше трона, който все още не му принадлежеше. Влизаха и излизаха слуги, понякога надничаше и имперският канцлер, разменящ по няколко думи с регентите. Никой не обръщаше внимание на Арчибалд, никой не се допитваше до него.

Само за няколко години регент Салдур се бе издигнал от епископ на Медфорд до архитект на Новата империя. Етелред бе на път да замени кралската корона на Уоррик с императорския скиптър на цял Аврин. Дори простолюдният Мерик Мариус бе успял да изкопчи феодално владение, титла, пари.

Аз какво мога да покажа за целия си принос? Къде ми е короната? Жената? Славата?

Арчибалд много добре знаеше отговорите. Нямаше да носи корона. Любимата му щеше да принадлежи на Етелред. А що се отнася до славата, открадналият я мъж тъкмо влизаше в залата. Арчибалд чу ботушите да отекват по лъскавия мраморен под. Тези крачки не можеха да бъдат сбъркани — безкомпромисни, целенасочени, резки.

Обръщайки се, графът видя синьото наметало на сър Бректън Белстрад да помита пода. Понесъл шлема си в свитата си ръка и с металния си нагръдник, приличаше на току-що завърнал се от битка. Рицарят бе висок, широкоплещест, с волева брадичка. Беше окрилен от победи пълководец и Арчибалд го мразеше.

— Добре дошъл в Акуеста, сър Бректън — викна Етелред.

Бректън не обърна внимание нему и на Салдур, отправяйки се право към Арчибалд, където удари крак и се отпусна на коляно.

— Ваша светлост.

— Да, да, стани — графът махна с ръка.

— На Вашите услуги, милорд.

— Сър Бректън? — отново се обади Етелред.

Бректън продължаваше да говори със своя повелител.

— Повикали сте ме, милорд? Какво желаете от мен?

— Всъщност те повиках от името на регент Етелред. Той желае да говори с теб.

Рицарят се изправи.

— Както повелите, милорд.

Бректън се обърна и прекоси разстоянието до трона. Мечът му се удряше в бедрото, ботушите му нанасяха немилостиви удари по камъка. Спря в подножието на престола, задоволявайки се с плитък поклон.

Етелред свъси вежди, но само за кратко.

— Сър Бректън, най-сетне. Призовавах те шест пъти за последните няколко седмици. Нима съобщенията не те намериха?

— Благодаря Ви, Ваша светлост.

— Но ти не ми отговори — изтъкна Етелред.

— Не, Ваша светлост.

— И защо?

— Милорд, графът на Чадуик ми заповяда да превзема Меленгар. Следвах заповедите му — отговори Бректън.

— Значи неотменимите нужди на бойното поле налагаха присъствието ти — регентът кимна.

— Не, Ваша светлост. Единствено Дрондил Филдс остава непокорена, а обсадата е непробиваема. Победата е осигурена и не изисква прекият ми надзор.

— В такъв случай не разбирам. Защо не дойде, след като ти заповядах да се явиш?

— Не се подчинявам на Вас, Ваша светлост. Служа на граф Чадуик.

Арчибалдовото презрение към Бректън не помрачи насладата от този вербален шамар.

— Мога ли да ти напомня, рицарю, че само след няколко седмици ще бъда император?

— Можете, Ваша светлост.

Етелред изглеждаше объркан. Това изви устните на Арчибалд в усмивка. Наслаждаваше се да гледа как друг се опитва да се разправя с Бректън, знаеше точно как се чувства регентът. Дали Бректън потвърждаваше напомнянето — или току-що бе намекнал, че регентът може и да не стане император. Такъв си беше рицарят — любезно объркващ и любезно смущаващ. Умееше да кара Арчибалд да се чувства глупав, което бе само една от многобройните причини, навлекли му графската омраза.

— Виждам, че това ще продължи да е проблем — рече Етелред. — Демонстрира целта на тази среща. В качеството си на император ще се нуждая от доверени хора, на които да мога да се опирам. Ти си се доказал като умел лидер. Като такъв, искам да ми служиш пряко. Готов съм да ти предложа званието Велик маршал. В добавка ти давам и провинция Меленгар.

Арчибалд се олюля.

— Меленгар е мой! Или ще стане, след като бъде превзет! Кралството беше обещано на мен!

— Да, Арчи, обаче времената се променят. Нуждая се от силен мъж на север, който да защитава границата — Етелред погледна към Бректън. — Ще бъдеш маркиз на Меленгар. И с право, тъй като ти бе отговорен за завземането му.

— Това е нечувано! — изкрещя Арчибалд, удряйки крак. — Имахме сделка. Ти получи короната, а Салдур взе имперската митра. За мен какво остава? Каква е наградата за всички мои саможертви и проляната пот? Ако не бях аз, изобщо нямаше да отдавате Меленгар някому!

— Не се излагай, Арчи — любезно му каза Салдур. — Трябвало е да знаеш, че никога не бихме поверили такава важна земя на теб. Твърде си млад, твърде неопитен, твърде… слаб.

Настъпи мълчание, в което Арчибалд беснееше.

— Е? — Етелред отново се обърна към Бректън. — Маркиз на Меленгар? Велик маршал на империята? Какво ще кажеш?

Сър Бректън не показа никаква емоция.

— Служа на графа на Чадуик, както преди това са служили баща ми и моят дядо. Не изглежда, че той желае това. Ако сте приключили, бих желал да се върна към оркестрирането на армията.

Етелред шокирано се взираше в него.

— Недей да напускаш Акуеста — рече Арчибалд на рицаря. — Може да се нуждая от теб.

— Както желаете, милорд — Бректън отдаде чест и бързо излезе.

Мълчаливо слушаха как стъпките му заглъхват. Лицето на Етелред поаленя, той стисна юмруци. Салдур се взираше в посоката на Бректън с обичайния си раздразнен взор.

— Изглежда не сте преценили непоклатимото му чувство за лоялност, когато сте си кроели плановете — присмя им се Арчибалд. — Но всъщност как бихте могли, след като самите вие не разбирате значението на тази дума? Първо е трябвало да се посъветвате с мен. Щях да ви кажа за резултата. Но вие не го сторихте, нали? Не, защото възнамерявахте именно мен да наръгате в гръб!