Чтение онлайн

Огледа се. Никого не видя. Единственото движение бе нежното полягане на снежинките. Покоят бе едновременно зловещ и мирен, сякаш гората го чакаше да реши.

Краката му бяха омекнали, крайниците вдървени. Никога не бе харесвал поканите, но предположи, че следването на стъпките още веднъж щеше да го отведе по по-лесния път. Няколкостотин фута по-късно по протежението им забеляза чифт топли ръкавици да висят от клона на едно дърво. Ройс ги нахлузи и установи, че са още топли.

— Добре, това вече е зловещо — рече на глас Ройс. Повишавайки тон, додаде: — Бих желал и мех с вода, гореща пържола с лук, малко пресен хляб и масло.

Навсякъде около него царуваше спокойствието на снега сред мрачните дървета. Ройс сви рамене и продължи напред. Следите свиваха наляво, но по това време от стръмното нанагорнище бе останал само лек наклон. Крадецът очакваше вечеря да го чака на върха на хълма, ала там нямаше нищо. В далечината имаше светлина, стъпките водеха право към нея.

Ройс прехвърли през ума си вероятностите, но не стигна до някакво конкретно заключение. Нямаше начин имперски войници да го превеждат през гората, а се намираше твърде далеч от Уиндърмиър, за да са монаси. Десетки легенди нашепваха за феи и призраци, обитаващи горите на западен Меленгар, ала никоя не споменаваше за обитатели, оставящи дири и топли ръкавици с един пръст.

Както и да прехвърляше вариантите, не можеше да отбележи предстоящ капан. И все пак стисна дръжката на Алвърстоун, отправяйки се напред. С намаляването на разстоянието видя, че светлината идва от къщурка, построена високо в короната на едър дъб. Под къщицата имаше гъста вечнозелена ограда, зад която тъмен кон пристъпваше из снега.

— Ехо? — викна Ройс.

— Качвай се — долетя глас. — Ако не си прекалено уморен.

— Кой си ти?

— Приятел. Стар приятел — или по-скоро, ти си мой такъв.

— Как ти е името… приятелю? — Ройс се взря във входа на къщата.

— Рин.

— Може да ти се стори странно, но аз имам малко приятели, а сред тях няма никой на име Рин.

— Не съм ти казвал името си преди. Сега ще се качиш ли да хапнеш нещо или просто ще откраднеш коня ми? Аз лично те съветвам да сториш първото.

Ройс погледна към животното, сетне грабна висящото въже с възли и се покатери. Достигайки пода на къщата, надникна вътре. Мястото бе по-голямо от очакваното, беше топло и миришеше на варено месо. Навсякъде имаше клони, всеки от които изстърган гладко като парапет. По клоните висяха котлета и шалове, а няколко слоя одеяла и черги покриваха дървения под.

Разположена в стол от клони, стройна фигура пушеше лула.

— Заповядай, мистър Ройс — усмихнато рече Рин.

Носеше грубовато съшити дрехи, направени от сурови кожи. На главата си имаше шапка, която приличаше повече на чувал. Тя бе скрила ушите му, но очите и специфичните скули издаваха елфическия му произход.

В другата страна на помещението жена и малко момче режеха гъби и ги поставяха в очукана съдина, овесена над малко огнище, изградено от речни камъни. Те също бяха мир — мелез между човек и елф. И двамата не продумаха, но го поглеждаха от време на време, добавяйки зеленчуци в котлето.

— Знаеш името ми? — запита Ройс.

— Разбира се. Не е име, което ще забравя лесно. Моля те, заповядай. Моят дом е и твой.

— Откъде ме познаваш? — Ройс издърпа и краката си, затваряйки вратата.

— Три есени по-рано, точно след убийството на Амрат, ти беше в „Сребърната кана“.

Ройс се замисли. Шапката!

— Те бяха болни — Рин посочи с глава към семейството си. — Трескави, и двамата. Бяхме свършили храната, аз дадох последните си пари за малко стар хляб и ряпа от мистър Хал. Знаех, че няма да е достатъчно, но нищо друго не ми оставаше да сторя.

— Ти беше елфът, когото обвиниха в кражба. Свалиха ти шапката.

Рин кимна. Изпусна дим от лулата си и рече:

— Ти и твоят другар организирахте група, която да спаси принца на Меленгар. Помоли ме да се присъединя. Обеща ми честна делба.

Ройс сви рамене:

— Нуждаехме се от всеки, желаещ да помогне.

— Не ти повярвах. Кой от вида ми би го сторил? Никой никога не е давал полагащото му се на елф, но бях отчаян. Накрая Дрейк отказа да ми плати, точно както очаквах. Но ти удържа на думата си и го принуди да ми даде моя дял — и кон. Заплаши да ги избиеш, ако не го сторят — усмихна се леко. — Дрейк ми даде жребеца с всички такъми. Смятам, че е искал да се отърве от мен. Напуснах, преди да са си променили решението. Бях се отдалечил на мили разстояние, когато имах възможност да погледна в дисагите. Плодове, ядки, месо, сирене, пинта уиски, мях сайдер — всичко това само по себе си би било истинско съкровище. Но намерих още одеяла, дрехи, брадва, кремък и желязо, нож — и кесия. В нея имаше златни тененти — двадесет и два.

— Златни тененти? Получил си коня на барон Трумбул?

Рин кимна.

— Имаше повече от достатъчно да купя лекарства, а с коня се върнах навреме. Молех се да ми се отдаде възможност да ти благодаря, преди да съм умрял — и ето че днес я получих. Видях те в града, но там нищо не можех да сторя. Толкова се радвам, че те убедих да ни посетиш.

— Ръкавиците бяха отлична добавка.

— Моля те, разполагай се. Бъди наш гост за вечеря.

Ройс окачи наметалото си заедно с шала на един клон и остави ботушите да се сгреят край огъня. Четиримата се нахраниха почти мълчаливо.

След като бе взела празната купа на Ройс, съпругата на Рин за пръв път заговори:

— Изглеждате уморен, господин Ройс. Да ви приготвя ли легло за през нощта?

— Не, съжалявам. Не мога да остана — каза Ройс, изправяйки се.

Приятно беше отново да усеща краката си.

— Бързаш ли? — попита Рин.

— Може да се каже.

— В такъв случай вземи коня ми, Хивенлин.

Само час по-рано Ройс би откраднал всеки попаднал му кон, така че сега с изненада се чу да казва:

— Не. Не, благодаря.

— Настоявам. Нарекох го Хивенлин в твоя чест. Означава неочакван дар на елфически. Трябва да го вземеш. Познава всяка горска пътека и ще те отведе безопасно до нужното ти място.

Рин кимна към момчето, което ловко се измъкна през вратата.

— Ти се нуждаеш от коня — рече Ройс.

— Не съм тръгнал из гората посред нощ без багаж. Много години съм живял без кон. Сега ти се нуждаеш повече от мен. Или можеш честно да заявиш, че не ти трябва?

— Добре, ще го взема назаем. Поел съм към Уиндското абатство. Ще ги уведомя, че животното е твое. Можеш да си го вземеш оттам — Ройс се облече и се спусна по въжето. Долу го чакаше синът на Рин, приготвил коня.

Рин също слезе.

— Хивенлин е вече твой. Ако не се нуждаеш от него, дай го другиму.

— Ти си луд — каза Ройс, поклащайки невярващо глава. — Но нямам време да споря.

Покатери се на седлото и погледна към Рин, застанал в снега в подножието на малкия си дом.