Чтение онлайн

— Слушай… не съм… не съм свикнал хората… знаеш…

— На добър път, приятелю.

Ройс кимна и насочи Хивенлин към пътя.

Пътува цяла нощ, следвайки пътя, борейки се с бурята, която вятърът хвърли в лицето му. Вятърът немилостиво го млатеше, карайки го да трепери. Ройс тормозеше Хивенлин, но животното бе от сой и издържа.

При изгрев-слънце спряха за кратка почивка под завета на ели. Ройс се подкрепи с парчето гъбен хляб, предоставено му от съпругата на Рин. Даде и на коня.

— Съжалявам за пришпорването — каза му. — Но ще се погрижа да получиш топло място в конюшнята с много храна.

Ройс пропусна да упомене, че уговорката зависи от намирането на Гуен. Не беше ли тя в манастира, изобщо нямаше да се грижи за нуждите на коня. Нямаше да го интересува нищо.

Бурята вилня през целия ден, навявайки сняг по пътя в бледо напомнящи змии форми. По време на цялото пътуване нито един пътник не бе срещнат. Денят премина в заслепяваща белота.

С падането на мрака достигнаха подножието на Манастирския хълм. Застиналото абатство се появи иззад снежните завеси. Тишината притесняваше Ройс, напомняше му на онази визита отпреди три години, когато империалистите бяха опожарили абатството с все заключените вътре монаси. Паниката заплашваше да обземе крадеца, докато той търчеше по каменните стъпала и дърпаше огромните врати. Влезе и бързо закрачи, дирейки лице, което и да е лице, което да може да попита за Гуен. Никой монах не би пропуснал пристигането на група проститутки.

Коридорът бе мрачен, както и този, отвеждащ към метоха. Отвори вратата към трапезарията, която беше безлюдна. Край празните маси се проточваха също тъй пустите пейки. Кухото ехо на собствените му стъпки изпълни Ройс с отчаяние и той затича към църквата. Достигайки високите двойни врати, той се страхуваше, че отново ще ги намери залостени с вериги — както тогава. Хващайки халките, дръпна силно.

Заля го нежният звук на хорово пеене и Ройс се взря в дълъг неф, изпълнен с монаси. Огромните врати изгърмяха, удряйки се в стените. Пеенето секна и дузини глави се обърнаха към входа.

— Ройс? — рече глас. Женски глас — нейният глас.

Гората от кафяви раса се размести, зърна Гуен сред тях, облечена в зелена рокля. По времето, когато стигна пътеката, той вече бе обгърнал ръце около нея и стискаше толкова силно, че тя изохка.

— Мастър Мелбърн, ако обичате — рече абатът. — По средата на вечернята сме.

Ейдриън дръпна завесите и запали свещта на масичката, сетне се обърна към Албърт:

— Какво откри?

В миналото винаги Ройс организираше срещите. Ейдриън напрягаше ума си да си припомни всички дребни детайли, на които наблягаше партньорът му.

Намираха се в стаята му в странноприемницата, първата им среща след напускането на Ройс. Сега Албърт беше отседнал в палата и Ейдриън държеше срещите им да бъдат нарядко. Един гост на императрицата можеше и да посети някаква занемарена кръчма да се развесели, но твърде много посещения биха събудили подозрение.

— Джени ме запозна със секретарката на императрицата — рече Албърт. Бе облечен в тежко наметало, чиято семпла вълна скриваше пищните му одежди. — Момичето се разплака от радост, когато Джени и каза новините за семейството и. Спокойно мога да заявя, че лейди Амилия обича херцогинята, а на мен поне се доверява. Да беше видял Джени. Възхитителна беше. А покоите и са невероятни.

— Ами Лио?

— Тих — както винаги, но и той е в кюпа. Ако за Джени не представлява проблем, за него също не е. Пък и той винаги е мразел Етелред.

Двамата седнаха на масата. Бледата премигваща светлина откриваше само лицата им. Повече от седмица Ейдриън бе дирил информация в града, но не напредваше особено. Не умееше да планира като Ройс.

— А и знаеш как Джени обожава интригите — додаде Албърт. — Та както и да е, тя уреди да бъда назначен за официален сватбен организатор.

— Отлично. Научи ли нещо от полза?

— Попитах лейди Амилия за места, които биха могли да бъдат използвани за временно настаняване на изпълнителите. Казах и, че е често срещана практика да се използват празни килии за целта, тъй като е трудно да се намери място в странноприемниците.

— Хитро.

— Благодаря, обаче нямаше полза. Според нея дворецът не разполагал с тъмница, само със затворническа кула.

— Това звучи добре.

— Която е празна.

— Празна? Сигурен ли си? Провери ли?

Албърт поклати глава:

— Нямам достъп.

— Защо, след като е празна?

Виконтът сви рамене.

— Никаква идея, но лейди Амилия ме увери, че е. Каза, че самата тя е била там. Пък и наблюдавах последните няколко нощи, убеден съм, че е права. Никаква светлина не видях. Макар че веднъж видях един серет да влиза.

— Други идеи?

Албърт забарабани с пръсти по плота, замисляйки се.

— Единствената друга забранена зона е петият етаж, където трябва да са покоите на императрицата.

— Виждал ли си я? — Ейдриън се приведе напред. — Говори ли с нея?

— Не. Доколкото мога да кажа, Модина никога не напуска стаята си. Амилия настоява, че императрицата е заета да ръководи империята, а и е още слаба. Очевидно тази комбинация прави невъзможно приемането на посетители. Това се оказа източник за раздразнение. Всички от гостуващите благородници искаха да я посетят, но им бе отказано.

— Все някой трябва да я вижда.

— Лейди Амилия със сигурност. Също така има и камериерка… — Албърт зарови в туниката си, измъквайки посмачкани пергаменти, които изправи на масата. — А, ето. Камериерката се нарича Ана, а пазачът пред вратата — отново се зачете в бележките си — Джерълд. Ана е дъщеря на търговец на платове от Колнора. Що се отнася до Джерълд, пълното му име е Джерълд Бейниф. Родом от Чадуик. Семеен приятел на Белстрадови.

Виконтът зашумоля с пергаментите.

— Веднъж е бил личен помощник на сър Бректън. Заради храбростта си е препоръчан за телохранител на императрицата.

— А регентите?

— Предполагам те биха могли да я посещават, но, доколкото мога да кажа, не го правят. Поне никой от хората, с които говорих, не помни да ги е виждал някога на петия етаж.

— Тогава как управлява тя, щом никога не се среща с Етелред и Салдур?

— Смятам, че е очевидно. Империята се управлява от регентите.

Ейдриън се облегна смръщен.

— Значи тя е марионетка.

Албърт сви рамене:

— Възможно. Това от значение ли е?

— Двамата с Ройс я познавахме — преди да стане императрица. Смятах, че тя би могла да ни помогне.

— Не изглежда, че тя притежава някаква власт.

— Някой знае ли?

— Някои от аристократите може и да подозират, макар повечето да изглеждат колосално незапознати.

— Не е възможно всички да са толкова наивни.

— Не трябва да забравяш, че много от тях са изключително набожни и фанатични империалисти. Вярват на историята, че родът и води началото си от Марибор. Доколкото можах да проуча, по-голямата част от простолюдието също споделя това виждане. Слугите и дори дворцовите пазачи гледат на нея с възхита. Нередовните и появи само засилват това. Мечтата на политика. Тъй като бива виждана рядко, никой не приписва грешките на нея, вместо това всички обвиняват регентите.