Чтение онлайн

Първоначално бе преценил нещата като лесни за овладяване. Бе изпратил дузина тежковъоръжени войници да се справят с подстрекателите. Те се бяха върнали окървавени и в намален брой, изправили се не срещу шепа недоволни, а срещу градски бунт. Цялата работа беше объркваща, но не бе повод за притеснения. Бе повикал южната армия, която бе на път. Щеше да се придвижи за около ден. Междувременно Салдур продължаваше със сватбата.

Церемонията бе забавена с няколко часа, тъй като трябваше да уреди въоръжен ескорт за имперската каляска до катедралата. Вече бе свършил това, оставаше само да отведе булката и младоженеца. Нямаше търпение да потеглят, но Етелред не се бе върнал с Модина. Ако не го познаваше достатъчно добре, Салдур можеше да си помисли, че сърегентът му се е заел да упражнява съпружеските си дела в аванс. На каквото и да се дължеше забавянето, бившият епископ нямаше намерение да чака повече.

Достигна имперската спалня, пред която стояха на пост двама стражници. Поне Нимбус следваше заповеди. Без да им продума, Салдур рязко разтвори вратата и влезе. Застина на прага, взрял се в страховитата гледка.

Кръвта бе първото нещо, което съзря. Огромна локва пълзеше по белия мраморен под. Второто видяно нещо бе счупеното огледало. Парчетата му бяха пръснати като сияещи острови сред кървавото море.

— Какво си направила! — възкликна неовладяно той.

Модина небрежно се обърна от прозореца, полата на бялата и нощница подгизнала до коленете. Гледаше регента спокойно, без следа от съжаление.

— Той си позволи да докосне императрицата — рече тя. — Това не може да бъде позволено.

Тялото на Етелред лежеше като захвърлена кукла, осеминчов къс стъкло стърчеше от врата му.

— Но…

Модина леко наклони главата си настрани като птица и се вгледа любопитно в Салдур. Държеше друг остър къс. Въпреки че бе увит в плат, хватката и беше толкова силна, че по китката и се стичаше кръв.

— Чудя се какъв шанс би имал един немощен стар човек като теб срещу младо, здраво фермерско девойче, въоръжено с парче стъкло.

— Пазачи! — викна той.

Двамата войници влязоха в стаята, но не се впечатлиха от гледката.

— Хванете я — заповяда Салдур.

Никой от двамата не помръдна. Просто стояха на прага.

— Казах да я хванете!

— Няма нужда от крещене — каза Модина. Гласът и бе тих, спокоен. Закрачи към Салдур, прецапвайки през локвата. Краката и оставяха кървави следи.

Паника стегна гърдите на Салдур. Той погледна към стражниците, сетне отново към императрицата, която се приближаваше към него с острото стъкло.

— Какво правите?! — обърна се към войниците. — Не виждате ли, че е луда? Тя е убила регент Етелред!

— Простете, Ваша милост — рече единият, — но тя е императрицата. Наследникът на Новрон. Божие дете.

— Тя е побъркана!

— Не — каза Модина, хладна и уверена. — Не съм.

Страхът на Салдур се смесваше с гняв.

— Може и да си заблудила тези пазачи, но няма да успееш. Верни на мен мъже — цялата южна имперска армия — вече са на път.

— Зная — уведоми го тя с плашещо безизразния си глас. Кимна на пазача и добави: — Както подобава на дъщерята на Новрон.

— Например зная, че си убил Едит Мон, задето помогнала на Ариста, което по една случайност тя не е сторила — аз бях. Принцесата живя седмици наред точно в тази стая. Зная, че си уредил залавянето на Гаунт. Зная, че си наел Мерик Мариус да убие Есрахаддон. Зная, че си сключил сделка с него, която предала Тур Дел Фур на гоблините. Зная, че си сключил сделка с джудже на име Магнус да предаде Ройс Мелбърн в замяна на един кинжал. Зная, че си убедил Ейдриън да убие сър Бректън на турнира. Зная как си подменил копието на Бректън. Само дето никой от рицарите не уби другия. Харесва ми да вярвам, че аз имам пръст в това.

— Смяташе, че си предвидил всичко, ала не бе очаквал бунт. Не знаеше за слуховете из града за предстоящо предателство на турнира като признак за измяната ви. Вчерашната тълпа не се бе насъбрала за забавление — а в очакване на потвърждение на слуховете.

— Също зная, че планирахте да ме убиете — тя хвърли поглед към тялото на Етелред. — Че идеята всъщност е била негова. Той не се интересува от жени. Ти, от своя страна, просто искаше да ме заключиш отново в онази дупка. Дупката, която едва не ме побърка.

— Откъде знаеш всичко това? — Салдур вече изпитваше неподправен ужас. Това момиче, това дете, тази селска девойка наистина бе убила гиларабрина. Бе убила Етелред, а сега знаеше… знаеше всичко. Като че ли… сякаш тя наистина беше…

Тя се усмихна.

— Гласовете ми казаха — тя поспря, виждайки шокираното му изражение. — Не, думите не бяха на Новрон. Истината е по-лоша. Грешката ти бе назначаването на Амилия, която ме обичаше и се грижеше за мен. Тя ме освободи от килията ми и ме доведе в тази стая. След толкова месеци мрак и студ жадувах за слънчева светлина. Часове наред прекарвах на прозореца — тя се обърна и погледна към отвора в стената. — Нямаше за какво да живея и бях решила да се самоубия. Прозорецът бе толкова малък, но когато се опитах да се провра, чух гласовете. Кабинетът ти е точно под стаята ми. През лятото ми беше по-лесно да чувам, но дори и през затворения прозорец пак долових казаното.

— Когато за пръв път дойдох тук, бях само глупаво селско девойче. Не се интересувах от казаното. След смъртта на семейството си не се интересувах от нищо. Но с времето се заслушах и научих много. Все още не ме беше грижа за нищо — нямаше за какво да живея. Тогава един ден малко мишле прошепна тайна в ухото ми, която промени всичко. Научих, че имам ново семейство, което ме обича. Никакво чудовище не ще ми ги отнеме.

— Няма да ти се размине! Ти си просто една… една…

— Търсената от теб дума е „императрица“.

Арчибалд се събуди кисел, а с напредването на деня настроението му се влошаваше прогресивно. Не си направи труда да иде в катедралата. Нямаше да понесе Етелред да поеме ръката й. Вместо това се разхождаше из двореца, вслушвайки се в долитащите отвън викове. От града идваше звукът на военни фанфари. Южната армия сигурно пристигаше.

Жалко, помисли си той.

Макар да знаеше, че ръцете на тълпата няма да го милват особено, ако бунтовниците проникнеха през стената, знанието, че регентите щяха да пострадат още повече, го успокояваше.

Влезе в залата за празненства, която беше празна — с изключение на прислужниците, които сновяха като мравки в подготовката за сватбеното пиршество. Трескаво носеха чинии, бършеха столове, поставяха свещи. Няколко мравки се поклониха, промърморвайки задължителното „милорд“, докато той минаваше. Арчибалд не им обърна внимание.

Поемайки по друг коридор, графът се озова пред главното стълбище. Едва половин етаж по-нагоре осъзна накъде се е отправил. Императрицата нямаше да бъде там, ала въпреки това бе привлечен от стаята и. Сега Модина щеше да е пред олтара, а спалнята щеше да е празна. Празнота, която никога нямаше да бъде запълнена отново, след като тя вече… Отказваше да мисли за това.