Чтение онлайн

Зимните дни се влачат бавно. Хейстингс все още е тук, прекарвайки времето си, като обикаля да надзирава екзекуциите на мъжете, назовани като бунтовници и предадени на бесилките като езическо жертвоприношение пред безпощадно божество. Почти непоносимо ми е да напускам землището на замъка, не мога да срещам обвинителните погледи на вдовиците в Тътбъри. Вътре, разбира се, няма никаква работа за мен.

Бес се занимава с докладите от управителите на именията си и с вечните си сметководни книги. Няма търпение да се върне в Чатсуърт и да повика Хенри и другите си деца. Но не можем да заминем, докато Хейстингс не отведе шотландската кралица, и всички чакаме заповеди.

Когато те идват, не са такива, каквито очаквахме. Отивам да намеря Бес в малката стая, която е присвоила за писмените си дела, с писмото от Сесил в ръка.

— Нареждат ми да се явя в двора — казвам тихо.

Тя веднага вдига поглед от писалището си, с все още разтворена пред нея сметководна книга: мастилото съхне върху перото, а цветът се отдръпва от лицето й, докато накрая става бяла като листа пред себе си.

— Обвинение ли ще повдигнат срещу теб?

— Скъпият ти приятел Сесил не си прави труда да ми съобщи — казвам горчиво. — Общували ли сте тайно? Знаеш ли? Право в Тауър ли ще отида? Обвинение в държавна измяна ли е? Предостави ли му доказателства срещу мен?

Бес примигва, когато чува разярения ми тон, и хвърля поглед към вратата. Сега и тя се страхува от подслушвачи. Сигурно шпионите шпионират и самите шпиони.

— Той вече не ми пише — казва тя. — Не знам защо. Може би вече няма доверие и на мен.

— Трябва да тръгна веднага — казвам аз. — Пратеникът, който донесе това, яздеше със стража от шестима души. Хранят се в кухнята и чакат да ме ескортират до Лондон.

— Значи си арестуван? — прошепва тя.

— Забележително неясно е. Той заявява, че трябва веднага да тръгна, придружен от конвой — казвам сухо. — Не уточняват дали целят с това да осигурят безопасността ми, или да са сигурни, че ще пристигна. Ще ми приготвиш ли торба за път?

Тя веднага се изправя и понечва да тръгне забързано към спалнята ни. Слагам длан върху ръката й над лакътя:

— Бес, ако отида в Тауър, ще направя най-доброто, което мога, за да спася богатството ти от краха, който ще застигне моето собствено. Ще изпратя да доведат адвокат, ще припиша богатството си на теб. Няма да бъдеш вдовица на мъртъв предател. Няма да изгубиш къщата си.

Тя поклаща глава и лицето й се облива в червенина:

— Сега не мисля за богатството си — казва тя, с много нисък глас. — Мисля за теб. За своя съпруг.

Лицето й е изопнато от страх.

— Мислиш първо за мен, а после за къщата си? — възкликвам, като се опитвам да го обърна на шега. — Бес, това наистина е любов.

— Любов е — изрича натъртено тя. — Наистина, Джордж.

— Знам — казвам тихо. Прокашлям се. — Казват, че не ми е позволено да се сбогувам с шотландската кралица. Ще й предадеш ли поздрави от мен, и ще й кажеш ли, че съжалявам, задето не мога да се сбогувам?

Изведнъж усещам как тя настръхва.

— Ще й кажа — изрича студено тя и се отдръпва.

Не бива да продължавам; но все пак го правя. Това може да са последните ми думи към кралицата на шотландците.

— И можеш ли да й кажеш да внимава, и да я предупредиш, че Хейстингс ще бъде суров пазач. Предупреди я да внимава с него. И й кажи, че съжалявам, много съжалявам.

Бес се обръща да си върви.

— Ще ти опаковам нещата — казва тя ледено. — Но не мога да запомня всичко това. Ще й кажа, че си заминал, че е възможно да бъдеш изправен на съд за държавна измяна заради добротата си към нея, че ни е струвала цялото ни състояние и репутацията ни, и може да ти струва живота. Не мисля, че мога да се заставя да й кажа, че много, наистина много съжаляваш за нея. Мисля, че тези думи ще ме накарат да повърна.

Опаковам багажа му, като хвърлям вещите му в дисаги, изпаднала в ярост, и изпращам един слуга, яхнал товарен кон, с храна за първия ден, та на Джордж да не му се налага да разчита на оскъдната храна в хановете из Дербишър. Виждам, че е сложил в торбата си новите си тесни панталони до под коляното и един кат бельо, малко хубав сапун и малко пътническо огледало, за да може да се бръсне по пътя. Давам му лист хартия с последните сметки, в случай, че някой в двора поиска да проумее, че сме били разорени от грижите за шотландската кралица. Правя му реверанс и го целувам за довиждане, както подобава на една добра съпруга, и през цялото време думите, които искаше да предам на кралицата, тонът на гласа му, когато говореше за нея и топлотата в погледа му, когато мислеше за нея, ме разяждат отвътре, сякаш имам глисти.

Никога не съм знаела, че съм страстна жена, ревнива жена. Била съм омъжена четири пъти, на два пъти за мъже, които явно ме обожаваха: по-възрастни мъже, които ме глезеха като любимо животно, мъже, които ме ценяха повече от всички останали жени. Никога преди в живота си не съм виждала погледът на съпруга ми да се плъзва покрай мен и да се спира на друга, и не мога да се примиря с това.

Разделяме се студено и пред свидетели, защото той потегля от вътрешния двор и, макар да им е забранено да се виждат насаме, кралицата пристига сякаш случайно, докато стражата се качва на конете си. Деверьо и Хейстингс идват да изпратят малкия отряд през портите. Но мисля, че дори и да бяхме съвсем сами, пак нямаше да е по-добре. Идва ми да заплача с глас при мисълта, че това беше скъпият ми съпруг, мъжът, когото само преди две години обичах да наричам „моят съпруг, графа“, че сега той може би отива на смърт, а се разделяме със суха целувка и ледено сбогуване.

Аз съм неука жена, не обучен писар или учен. Но каквото и да е злото, което е сторила Елизабет на Англия, мога само да потвърдя, че тези години на нейното царуване изтръгнаха самото ми сърце.

Виждам от прозореца си, че едрият кон на Шрусбъри е оседлан за път, а след това виждам, че го чака въоръжена стража. Намятам главата си с шал и слизам долу, без дори да си сменя обувките.

Веднага виждам, че заминава сам. Бес е пребледняла и изглежда болна: Хейстингс и Деверьо не са облечени за път, явно ще останат тук. Много се страхувам, че е призован на съд, може би дори арестуван.

— На път ли потегляте, милорд? — питам, опитвайки се да говоря спокойно и безгрижно.

Той ме поглежда, сякаш иска да ме грабне и да ме отвлече пред всички тях. Отчаяно копнее по мен. Прибира ръце зад гърба си, сякаш за да се възпре да не протегне ръка към мен.

— Призован съм да се явя в двора — казва той. — Милорд Хейстингс ще се грижи за безопасността ви в мое отсъствие. Надявам се, че скоро ще си бъда у дома.

— Тук ли ще остана, докато се върнете?

— Така смятам — казва той.

— А вие ще се върнете, нали?

— Надявам се.

Усещам как устните ми потрепват. Толкова ми се иска да му извикам да не отива, или че ще отида с него. Не мога да понеса да остана тук с разгневената му съпруга и със студения Хейстингс. Честно казано, страхувам се и от двамата.

— Ще ви чакам — е единственото, което се осмелявам да кажа пред всички тях. — И ви желая безопасно и приятно пътуване.

Кривата усмивка, която ми отправя, докато се привежда над ръката ми, ми подсказва, че той не очаква нито едното, нито другото. Иска ми се да му прошепна да се върне скоро при мен, но не смея. Той стисва ръката ми, сякаш това е всичко, което може да направи, а после се обръща и се качва бързо на коня си и след миг — всичко се случва прекалено бързо — стражите се раздвижват и той излиза през портата, а аз прехапвам устна, за да не извикам.