Чтение онлайн

Едва се осмелявам да проговоря:

— Мисля, че причината е по-скоро във вярата им… — казвам предпазливо.

— Това не е въпрос на вяра. — Тя се обръща рязко към мен. — Аз позволявам на всеки да упражнява вярата, която желае. От всички монарси в Европа аз единствена позволявам на хората да отдават почит на Бога, както пожелаят. Единствена аз обещах и позволявам свобода. Но те превръщат това във въпрос на лоялност. Знаете ли кой им обеща злато, ако са готови да тръгнат срещу мен? Сам папата! Той беше наредил на един банкер да предоставя злато на бунтовниците. Знаем всичко за това. Били са платени от чуждестранна, вражеска сила. Това превръща случилото се във въпрос на лоялност: държавна измяна е да бъдете против мен. Тук не става въпрос за вяра, тук става въпрос коя ще бъде кралицата. Те избраха нея. Ще умрат заради това. Вие кого избирате?

В яростта си тя е ужасяваща. Падам на едно коляно.

— Както винаги, избирам вас, ваша светлост. Аз съм ви верен още откакто се възкачихте на трона, а преди това бях верен на сестра ви, а преди нея — на светия ви брат. А преди него — на царствения ви баща. Преди тях, моето семейство е служило на всеки коронован крал на Англия чак до Уилям Завоевателя. Всеки крал на Англия може да разчита на фамилията Талбот за нейната вярност. Вие не сте различна, аз не съм различен. Аз съм отдаден на вас, от цялото си сърце и душа, както моето семейство винаги е било отдадено на кралете на Англия.

— Тогава защо й позволихте да пише на Ридолфи? — процежда тя. Това е капан и тя го залага, а Сесил привежда към нас глава, за да чуе по-добре отговора ми, но гледа в краката си.

— Кой? Кой е Ридолфи?

Тя махва леко с ръка.

— Нима искате да ми кажете, че не знаете това име?

— Не — казвам искрено. — Никога не съм чувал за такъв човек. Кой е той?

Тя не обръща внимание на въпроса ми.

— В такъв случай няма значение. Забравете това име. Защо я оставихте да пише на посланика си? Тя подготвяше с него измяна и бунт, докато беше поверена на вашите грижи. Трябва да сте знаели това.

— Кълна се, че не знаех. Изпращах на Сесил всички писма, които намерех. Отпратих всички слуги, които тя беше подкупила. Плащам двойно на собствените си слуги, за да се опитам да ги накарам да ми останат верни. Плащам за допълнителни пазачи от собствения си джоб. Живеем в най-окаяния от моите замъци, за да я държим под око. Следя слугите, следя нея. Никога не преставам да го правя. Трябва да преобръщам самите камъчета на калдъръма, водещ към замъка, за да търся скрити писма. Трябва да тършувам из парчетата коприна, които използва за бродерия. Трябва да тършувам из каруцата на месаря, и да режа хляба. Самият аз трябва да съм шпионин, за да тършувам за писма. И правя всичко това, макар то да не е работа за един Талбот. И докладвам всичко това на Сесил, сякаш съм някой от платените му шпиони, а не благородник, подслонил кралица. Направих всички почтени неща, които бихте могли да поискате от мен, и други освен тях. Подложих се на унижения, за да направя нещо повече за вас. Изпълнявах задачи, които никога не бих повярвал, че човек с моето потекло може да извърши. И всичко това — по искане на Сесил. Само заради вас.

— Тогава, ако правите всичко това, защо не сте разбрали, че е крояла заговор под собствения ви покрив?

— Тя е умна — казвам. — И всеки мъж, който я види, пожелава да й служи. — Веднага ми се приисква да не бях изрекъл тези думи. Трябва да внимавам. Виждам как червенината се надига под ружа по бузите на кралицата. — Заблудени мъже, глупави мъже, онези, които забравят какво сте сторили за тях вие и вашите близки. Те се стремят да й служат, водени единствено от лекомислието си.

— Казват, че е неустоима — отбелязва небрежно тя, насърчавайки ме да се съглася.

Поклащам глава.

— Аз не я намирам за такава — казвам, усещайки вкуса на грозните думи в устата си, преди да ги изрека. — Тя често пъти е болнава, често раздразнителна, често пъти унила и мрачна, не твърде приятна, не е жена, на която мога да се възхищавам.

За първи път тя ме поглежда заинтригувано, а не враждебно:

— Какво? Не я намирате за красива?

Свивам рамене:

— Ваша светлост, не забравяйте, че аз съм женен отскоро. Обичам съпругата си. Знаете колко изискана, спретната и спокойна е Бес. А вие сте моята кралица, най-красивата и изтънчена кралица на света. През изминалите три години не съм поглеждал друга жена, освен вас и моята Бес. Кралицата на шотландците е бреме, с което ме помолихте да се нагърбя. Правя го възможно най-добре. Правя го от обич и лоялност към вас. Но изобщо не може и дума да става да ми е приятна компанията й.

За миг почти я виждам, нея, моята изящна кралица Мери, сякаш съм я призовал с лъжите си. Тя стои пред мен, с извърнато надолу бледо лице, с тъмни ресници, докосващи съвършено оформената й буза. Почти чувам третото изкукуригване на петел, докато отричам любовта си към нея.

— А Бес?

— Бес прави най-доброто, което може — казвам. — Прави най-доброто, на което е способна, от обич към вас. Но и двамата бихме предпочели да сме в двора с вас, отколкото да живеем в Тътбъри с кралицата на шотландците. И за двама ни това е като заточение! И двамата сме нещастни. — Долавям как в гласа ми прозвънва нотка истина, поне при тези думи. — И двамата сме много нещастни — казвам искрено. — Мисля, че никой от двама ни не си даваше сметка колко трудно ще бъде това.

— Разноските ли? — присмехулно подмята тя.

— Самотата — казвам тихо.

Тя въздиша, сякаш е стигнала до края на трудна работа.

— През цялото време бях сигурна, че каквото и да казват всички, вие сте ми верен. А също и добрата ми Бес.

— Наистина сме — казвам. — И двамата.

Започвам да си мисля, че може и да изляза от тази стая като свободен човек.

— Хейстингс може да я отведе в дома си, докато решим какво трябва да се прави с нея — казва тя. — Можете да се върнете в Чатсуърт с Бес. Можете да започнете брачния си живот отначало. Отново можете да бъдете щастливи.

— Благодаря ви — казвам аз. Покланям се ниско и тръгвам заднешком към вратата. Няма смисъл да споменавам огромната сума, която ми дължи за подслона на кралицата. Няма смисъл да й казвам, че Бес никога няма да ми прости за загубата на това състояние. Безсмислено е да роптая и да казвам, че не можем да започнем брачния си живот отначало: той е съсипан, навярно завинаги. Би трябвало да съм щастлив просто от факта, че ще изляза оттук без конвой от стражи, които да ме отведат в Тауър, където приятелите ми чакат смъртната си присъда.

На вратата се поколебавам:

— Реши ли ваша светлост какво ще стане с нея?

Кралицата ме стрелва със суров, мнителен поглед:

— Защо се интересувате?

— Бес ще ме пита — казвам неубедително.

— Ще бъде държана в плен, докато успеем да преценим как да постъпим — казва тя. — Срещу нея не може да има процес за държавна измяна, тя не е моя поданица, следователно не може да бъде обвинена в държавна измяна. Сега не може да бъде върната в Шотландия, явно е, че не може да й се има доверие. Тя направи живота ми невъзможен. Направи собствения си живот невъзможен. Тя е глупачка. Не искам да я държа вечно в плен, но не виждам какво друго мога да направя с нея. Възможностите са две: или това, или смъртта й, а очевидно не мога да убия една своя посестрима кралица и моя братовчедка. Тя е глупачка, че ме принуждава да се изправям пред тази дилема. Тя вдигна залозите до победа или смърт, а аз не мога да й дам нито едното, нито другото.