Чтение онлайн

ЖАНРЫ

Другата кралица
Шрифт:

Засмивам се малко смутено.

— Ваша светлост, няма да разберете. Вие сте била кралица на толкова много дворци. Няма да разберете какво означава за мен да спечеля едно малко състояние и да се опитвам да го опазя.

— Боите се повече за къщата си, отколкото за безопасността на съпруга си?

— Родена съм като дъщеря на наскоро овдовяла жена — казвам. Съмнявам се, че ще ме разбере, дори и да можех да й опиша всичко в подробности. — След смъртта на баща ми не й остана нищо. Имам предвид точно това, което казвам: нищо. Изпратиха ме във фамилията Брандън, като компаньонка и малко по-високопоставена служителка в домакинството им. Тогава разбрах, че в името на собствената си сигурност една жена трябва да има съпруг и дом.

— Нима сте била в опасност?

— Винаги съм била изложена на опасността да стана бедна жена — обяснявам. — Една бедна жена е най-низшето същество на света. Когато е сама, една жена не притежава нищо, не може да осигури подслон на децата си, не може да печели пари, за да сложи храна на масата, тя е зависима от милостта на близките си, без тяхната щедрост може да умре от глад. Може да види как децата й умират, защото няма пари да плати на лекар, може да гладува, защото не притежава нито занятие, нито пари, нито умения. На жените им е забранено да учат и да упражняват занаяти. Една жена не може да бъде ковач, нито пък писар. Единственото, което една жена може да направи без образование, без умения, е да се продава. Аз реших, че каквото и да ми струва, по някакъв начин ще си спечеля собственост и ще направя всичко, за да я задържа.

— Това е вашето кралство — казва внезапно тя. — Вашата къща е собственото ви малко кралство.

— Именно — казвам. — И ако изгубя къщата си, ще бъда захвърлена в света без защита.

— Точно като кралица. — Тя кимва. — Една кралица трябва да има кралство, а без него тя няма нищо.

— Да — казвам.

— А страхът ви да не загубите къщата си означава ли, че гледате на съпрузите си единствено като на източници на богатство, и нищо повече? — пита любопитно тя.

— Обичах съпрузите си, защото бяха добри към мен и ми оставиха богатствата си — признавам. — И обичам децата си, защото са собствените ми скъпи рожби и защото са мои наследници. Те ще продължат, след като аз си отида. Те ще бъдат наследници на състоянието ми, ще притежават къщите и богатствата ми, ако е рекъл Бог, ще ги умножат, и ще имат титли и почести.

— Някои биха казали, че сте жена, лишена от нежно сърце — отбелязва тя. — Жена със сърце на мъж.

— Аз съм жена, на която не й допада несигурността, която бележи живота на жените — отвръщам упорито. — Аз не съм жена, която се гордее, че е зависима. Предпочитам по-скоро сама да печеля богатството си, отколкото да се домогвам до благоволението на един богат мъж и да разчитам на него за безопасността си.

Тъкмо когато тя се готви да отвърне, вратата се отваря зад гърба ми, и знам, че това е моят съпруг, графът. Разбирам го, още преди да се обърна да видя, заради начина, по който грейва лицето на шотландската кралица при вида му. Знам, че тя е готова да озари с усмивка всеки мъж. Тя не притежава повече благоразумие от една развратница. Държи се еднакво очарователно с всеки мъж: от осемгодишния ми паж Бабингтън до четирийсет и двегодишния ми съпруг. Държеше се закачливо и се опитваше да флиртува дори с Хейстингс в дните, преди той да си замине.

Не мога да опиша колко унизително е за мен да видя интимността в усмивката й и начина, по който протяга ръка, и колко абсолютно вбесяващо е да го видя как се навежда над ръката й, целува пръстите й и ги задържа за миг. В нейното или неговото поведение няма нищо неуместно. Жестът й е подобаващ за кралица, а той е сдържан придворен. Бог е свидетел, че има много по-очебийни флиртове между кралица Елизабет и всеки новопристигнал в залата й за аудиенции, и че в двора също има много повече непристойно поведение. Елизабет може да бъде откровено похотлива, а постоянната й жажда за ласкателства е пословична сред придворните й. В сравнение с нея тази кралица, макар и далеч по-съблазнителна, винаги има възможно най-очарователни обноски.

Но предполагам, че вече до дън душа ми е омръзнало да я виждам в стаите си, седнала в най-хубавото ми кресло, над което виси собственият й балдахин, а съпругът ми да й се кланя, сякаш тя е ангел, слязъл от небесата, за да освети дома ни, а не изключително ненадеждна и незаслужаваща доверие жена.

— Дойде пратеник от Лондон — казва той. — Носи писма за вас. Помислих си, че може би ще искате да ги видите веднага.

— Наистина искам. — Тя се надига от мястото си и затова всички трябва също да скочим на крака. — Ще ги прочета в покоите си.

Тя ми хвърля усмивка:

— Ще се видим на вечеря, лейди Бес — отпраща ме тя. Но се обръща към съпруга ми: — Ще бъдете ли така добър да дойдете и да погледнете какво пишат? — кани го тя. — Ще ви бъда благодарна, ако ме посъветвате.

Стисвам устни, за да преглътна думите, които дори не би трябвало да помислям. Например: каква помощ може да ви окаже той, след като не мисли за нищо и изобщо не прави планове за бъдещето? Как може той изобщо да избере някаква посока на действие, когато не знае какво притежава, какво ще му струва нещо, и дали може да си го позволи? Знае ли някой от двама ви, че той затъва в дългове с всеки изминал ден? Каква помощ можете да търсите от един глупак? Освен ако самата вие не сте глупачка?

Моят съпруг, графът, когото сега мислено наричам моя съпруг глупака, й предлага да го хване под ръка и те излизат заедно, доближили глави. Той забрави дори да ме поздрави или да се сбогува с мен. Усещам прикованите в мен очи на дамите си, сядам на ниското си столче и щраквам с пръсти към тях.

— Продължавайте — казвам. — Чаршафите не се кърпят сами, нали знаете.

Февруари 1570, замъкът Тътбъри: Мери

Ботуел, ще се смееш, когато прочетеш това, както се смея и аз, докато пиша. Моят полубрат Мъри е мъртъв, и шотландците ме искат отново за кралица. Това лято ще се върна на трона си и още на другия ден ще наредя да те освободят. Винаги съм имала късмет, а още не е построена онази тъмница, която може да задържи теб.

Мари

Април 1570, замъкът Тътбъри: Джордж

Пряко волята си, аз се превърнах в съветник на кралица Мери. Налага се: това е задължение, което честта ми изисква. Тя не може да бъде оставена без някой, с когото да разговаря.

Няма си никого, комуто може да се довери. Годеникът й, херцогът на Норфолк, е хвърлен в тъмница и може само да й пише тайно, посланикът й, епископ Джон Лесли, е потънал в мълчание след арестите, а през цялото време Сесил я притиска да сключи споразумение за връщането си в Шотландия, при условия, за които дори аз виждам, че са безмилостни.

— Твърде припряна сте — упреквам я. — Твърде нетърпелива. Не можете да се съгласите на тези условия.

Те искат да й наложат стария, изготвен от Сесил, Единбургски договор, който превръща Шотландия в нация от поданици, подчинена на Англия, неспособна да сключва собствени съюзи, нация, изцяло лишена от възможността да води външна политика. Искат от нея да се съгласи да превърне Шотландия в протестантска страна, където може да отдава почит на своя Бог само насаме, почти скришно. Дори искат от нея да се откаже от претенциите си за английския трон, настояват тя да се откаже от наследството си. И като истинска кралица тя е готова да приеме това унижение, това мъченичество, за да си спечели отново трона на Шотландия и да се върне при сина си.

Поделиться с друзьями: