Чтение онлайн

Обръщам се, и съпругата му ме гледа със сурово изражение.

— Надявам се да се прибере здрав и читав у дома при теб, Бес — казвам.

— Знаете, че съм го изгубила, независимо дали ще се прибере у дома или не — казва тя и ми обръща гръб, което не би трябвало да прави, и се отдалечава, без да ми направи реверанс, което е още по-лошо.

Това е дълго, студено зимно пътуване, и то с лоша компания за из път. Зад мен е едно неудовлетворяващо сбогуване, а пред мен — сигурността, че ще бъда нелюбезно посрещнат. Разделен от кралицата на шотландците, без дори да знам дали тя е в безопасност, пристигам в двора на английската кралица и знам, че съм в немилост.

Всяка сутрин и всяка вечер, първата и последната ми мисъл са за нея, моята изгубена кралица, другата кралица, и аз се измъчвам от чувство за вина. Чувствам се, сякаш съм я предал. Макар да знам много добре, че не можех да я задържа при себе си, не и след като Хейстингс пристигна със заповеди да я отведе, не и след като Сесил бе твърдо решен тя да бъде разделена от мен. Но въпреки това… въпреки това.

Когато й казах, че заминавам за Лондон, очите й потъмняха от страх, но пред Бес, Хейстингс и Деверьо тя не можеше да каже нищо, освен че се надява да пътувам добре и да се върна здрав и читав у дома.

Мислех си, че ще мога да отида при нея сам, докато Бес приготвяше нещата ми. Мислех си, че мога да й кажа как се чувствам, сега, когато ще се разделим. Мислех си, че поне веднъж ще мога да говоря искрено, но не можах. Аз съм мъж, женен за друга жена, и заклел се във вярност на друга кралица. Как бих могъл да говоря на шотландската кралица за любов? Какво мога да й предложа свободно? Нищо. Нищо. Когато бях във вътрешния двор, готов да се сбогувам, те всички бяха там — Бес и двамата лордове и всички слуги и шпиони в къщата, нетърпеливи да видят как ще я напусна и как ще го приеме тя. Безнадеждно беше да опитвам да се сбогувам с нея другояче, освен с поклон и делово сбогуване. Какво си мислех, че мога да й кажа, пред почетните й дами, докато собствената ми съпруга наблюдаваше отстрани? Докато Хейстингс се опитваше да прикрие усмивката си, а Деверьо изглеждаше отегчен и потупваше с камшик по ботуша си? Със запъване й пожелах всичко добро, а тя ме гледаше, сякаш искаше да ме помоли за помощ. Гледаше ме мълчаливо, бях готов да се закълна, че в очите й имаше сълзи, но тя не ги остави да потекат. Тя е кралица, никога не би показала страховете си пред тях. Последвах примера й, бях хладнокръвен и любезен. Но се надявам да е разбрала, че сърцето ми прелива от мъка по нея. Тя просто ме гледаше, сякаш можех да я спася, ако исках. И Бог знае, че вероятно съм изглеждал така, както се чувствам — като мъж, изменил на жената, която се е заклел да закриля.

Не можах дори да я уверя, че ще е в безопасност. Всички мъже, които някога са говорили в нейна полза с кралица Елизабет, които се опитаха да уравновесят съветите на Сесил, изпълнен със страх и подозрения, сега са в немилост. Някои от тях са в Тауър, други са в изгнание и никога вече няма да се появят в Англия. Някои от тях са осъдени на смърт и жените им ще останат вдовици, а къщите им ще бъдат продадени. А аз съм повикан да се явя при кралицата, заповядано ми е да напусна пленницата си, наредено ми е да я предам на нейния враг. Наредиха ми да се явя в двора под конвой, сякаш не ми вярват, че ще тръгна доброволно. Намирам се под сянката на подозрението и смятам, че имам късмет, задето ми е наредено да се явя в двора, а не направо в Тауър.

Отнема ни близо седмица да стигнем дотам. Един от конете окуцява и не можем да наемем друг, някои от пътищата са непроходими, защото са затрупани от снежни преспи, и трябва да заобикаляме по възвишенията, където зимните ветрове режат като нож. Навяваният от вятъра сняг блъска в лицето ми и аз съм толкова нещастен и се чувствам толкова зле, задето се провалих и не можах да бъда верен, а също и задето се провалих и не можах дори да стана неверен, че по-скоро бих предпочел да продължавам вечно това дълго студено пътуване, отколкото да пристигна в Уиндзор в ранния зимен мрак, за да бъда посрещнат с леден поздрав и настанен жалки стаи.

В двора цари мрачно настроение, оръдията още са готови за стрелба и насочени към Лондон. Все още се съвземат от страха си, че армията на Севера ще тръгне срещу тях, срамуват се от паниката, в която са били изпаднали. Налага се да чакам като на тръни в продължение на три дни, докато Сесил реши дали кралицата има време да ми обърне внимание. Чакам в кралската приемна, непрекъснато нащрек дали няма да ме повикат, навъртам се там заедно с останалите, които тя не желае да си направи труда да посрещне. За първи път не ме пускат да вляза веднага щом се споменава името ми. Влиянието ми е намаляло и сред събратята ми, дори сред онези, които смятах за свои приятели. Храня се в голямата зала, не в личния кабинет, и излизам на езда сам, никой не ми предлага да му правя компания. Никой дори не спира да побъбри с мен, никой не ме поздравява с удоволствие. Чувствам се така, сякаш ме следва някаква сянка, сякаш излъчвам някаква воня. От мен се носи мирис на предателство. Всички се страхуват и никой не иска да бъде виждан заедно с човек, който е съмнителен, от когото лъха на подозрение.

Сесил ме посреща с обичайната си невъзмутимост, сякаш никога в живота си не ме е подозирал, че заговорнича срещу него, сякаш никога не ме е молил да се сприятеля с шотландската кралица и да спася всички ни, сякаш в момента не подготвя падението ми. Казва ми, че кралицата е много заета с възстановяването на пораженията от бунта и ще ме приеме веднага щом има възможност. Казва ми, че Норфолк, посланикът на шотландската кралица Лесли, епископ на Рос, и испанският посланик са били тясно свързани помежду си в планирането и финансирането на бунта и че тяхната вина трябва да доказва и съучастието на шотландската кралица.

Казвам сковано, че ми се струва изключително неправдоподобно Норфолк, братовчед на самата кралица и човек, облагодетелствал се от възкачването й на власт, да направи каквото и да било, за да свали от власт братовчедка си. Може би се е надявал да освободи годеницата си, но това не е същото като вдигане на бунт срещу неговата кралица и братовчедка. Сесил ме пита дали имам някакви доказателства. Той щял да е изключително щастлив да види каквито и да е писма или документи, които до този момент съм пропуснал да разкрия. Дори не мога да се заставя да му отговоря.

Връщам се в стаите, в които са ме настанили в двора. Можех да отседна в лондонската ни къща, но нямам желание да я отварям за такъв кратък престой, а освен това откривам, че не ми се иска да оповестявам присъствието си в централната част на града. Къщата ми винаги е била като притегателен център за семейството ми, място, с което се гордеем, това е мястото, където идваме да оповестим величието си, а сега аз не изпитвам чувство за величие: срамувам се. Толкова е просто. Бях принизен толкова много между интригите на тези две кралици и техните съветници, че дори не искам да спя в собственото си легло с гравираното в горната табла на леглото изображение на графска коронка. Дори не искам да мина покрай каменните колони на входа на собствения ми дом, където всеки камък е украсен с фамилния ми герб. Готов съм да се откажа от цялата тази външна показност, стига да можех само още веднъж да бъда в мир със себе си. Стига да можех още веднъж просто да почувствам, че познавам собствената си същност, собствената си съпруга и своята кралица. В крайна сметка този бунт не унищожи нищо освен душевния ми покой.

Срещам се със сина на Бес, Хенри, и със собствения си син Гилбърт, но те се чувстват неловко в мое присъствие. Предполагам, научили са, че съм заподозрян, че съм изменил на жена си с шотландската кралица. И двамата са големи любимци на Бес, естествено е да вземат нейната страна срещу мен. Не се осмелявам да се защитя пред тях и, след като питам и двамата как са със здравето, и дали имат дългове, ги оставям да си отидат. И двамата са добре, и двамата дължат пари, предполагам, че би трябвало да се чувствам щастлив.

На третия ден от чакането, когато преценяват, че съм страдал достатъчно, една от почетните дами идва и ми съобщава, че кралицата ще ме приеме в личните си покои след вечеря. Откривам, че не мога да ям. Заемам обичайното си място в голямата зала заедно с равните на мен, но те не ми говорят и аз седя с наведена глава като напердашен паж. При първа възможност ставам от масата, и отново отивам да чакам в приемната на кралицата. Чувствам се като дете, което се надява да чуе добра дума, но е сигурно, че ще го набият.