Чтение онлайн

Прочитам бележката, а след това постановявам решението си:

— Трябва да отговорите на обвинението — обръщам се към Хауърд.

Той ме поглежда с тъмните си, честни очи — един продължителен поглед, а след това кимва:

— Тогава трябва да оспоря обвинението — казва той.

Давам съгласието си, но всички знаем, че е невъзможно да се избегне обвинението в държавна измяна. Новите закони на Сесил до такава степен са разширили границите на понятието „държавна измяна“, че днес е невъзможно да живееш в Англия, без да си виновен почти всеки ден, почти всеки час. Да мислиш и говориш за здравето на кралицата е държавна измяна, да намекваш, че някой ден тя може да умре, е държавна измяна, да намекваш, че тя може би няма да бъде кралица на Франция е безспорна държавна измяна, макар че това е просто очевидна истина: никой от нас повече няма да види Кале в английски ръце. Сега е държавна измяна дори да помислиш, тайно и съкровено, нещо критично по адрес на кралицата. Томас Хауърд трябва да е виновен в държавна измяна, както всъщност трябва да сме и всички ние, дори Сесил, през всеки ден от живота си.

Те го тормозят и се нахвърлят постоянно върху него, както кучетата дразнят уморена мечка. Той толкова ми напомня за мечка, прикована към стълб, докато на арената се втурват нови и нови кучета, озъбват й се и отново се отдръпват. Те му напомнят за разследването в Йорк и го обвиняват, че е проявил благосклонност към шотландската кралица. Нея обвиняват, че е предявила претенции към трона на Англия, и намекват, че той е бил готов да се ожени за нея и по този начин да стане крал на Англия. Казват, че той е заговорничил с шотландските лордове, със сестра си лейди Скроуп, с Уестморланд и Нортъмбърланд.

Превеждат го през всеки миг от разследването в Йорк: имат доказателства, че шотландските лордове са се срещнали с него и са предложили този брак. Това не може да се отрече, защото е вярно. То не беше тайна и всички го одобрихме. Робърт Дъдли, седнал сега до мен като един от съдиите, с каменно лице, също имаше пръст в това. Трябва ли и той да бъде съден за държавна измяна редом с Хауърд? Уилям Сесил, главният сред тези, които скалъпиха този процес и сега го направляват, също знаеше всичко за това. Знам това, защото собствената ми съпруга му съобщи, докато ме шпионираше. Трябва ли Сесил да бъде изправен на съд? А съпругата ми? А аз? Но сега всички ние бързаме да забравим ролите, които изиграхме в това ухажване. Гледаме как Хауърд отхвърля нападките и казва, че не може да си спомни всичко, че признава, че е занемарил дълга си към кралицата, че не е бил поданикът и сродникът, какъвто е трябвало да бъде — но това не го прави виновен в държавна измяна.

Той се опитва да каже истината на това маскарадно шествие сред огледала, костюми и лъжливи лица. Бих се смял, ако не бях сломен от собствените си скърби, ако не се бях поболял от тревога за него. Той се опитва да каже истината пред този съдебен състав от шпиони и лъжци.

Всички сме уморени и се готвим да прекратим за вечеря, когато Никълъс Баръм, церемониалмайстор на кралицата и оръдие в ръцете на Сесил, внезапно изважда писмо от Джон Лесли, епископ на Рос, до шотландската кралица. Представя го като веществено доказателство и всички покорно го прочитаме. В него епископът съобщава на кралица Мери, че нейният годеник, Норфолк, е предал собствената си кралица на шотландските лордове. В него се казва, че всички планове на кралица Елизабет, всички съвети на нейните съветници, на всичките й най-близки съветници, са били подробно докладвани от Норфолк на враговете на Англия. Писмото е изключително шокиращо, и е доказателство, пълно и завършено доказателство, че той е бил на страната на шотландците срещу Англия, и е работел за кралица Мери. Това е един невероятен документ. Той показва Норфолк, без съмнение, като завършен и безспорен предател.

Наистина изобличаващо, напълно изобличаващо и водещо към осъждане. Само че някой пита Никълъс Баръм дали това писмо е било прихванато, докато е пътувало към шотландската кралица, или иззето от покоите й? Разбира се, всички поглеждат към мен, защото аз съм този, който би трябвало да е заловил едно такова писмо. Сега аз съм виновен, защото не съм го заловил. Поклащам глава и Баръм спокойно съобщава, че това необичайно писмо по някакъв начин се е изгубило, било е потулено някъде. Не е било изпратено и аз не съм го заловил. Кралицата на шотландците изобщо не го е виждала. Той ни казва, с искрено изражение на лицето, че копие от това изключително уличаващо писмо било скрито в тайна стая и открито като по чудо, години по-късно, от Джеймс, граф Мъри, а после предадено от него на кралицата на Англия малко преди смъртта му.

Не мога да се сдържа и поглеждам невярващо към Сесил: не мога да повярвам, че той може да очаква мъже — не деца, които обичат вълшебните приказки, а мъже, познаващи света, и лордове като самия него — да приемат тази заплетена измислица. Погледът, който той ми отправя в отговор, е придружен с безизразна усмивка. Глупак съм да очаквам нещо по-убедително. За Сесил е без значение дали нещо от това има смисъл: това, което има значение за него, е че писмото е включено в протокола, че протоколът е част от процеса, че ще послужи като доказателство, което да оправдае присъдата пред света, и че присъдата ще бъде: „виновен“.

— Сега ще вечеряме ли? — пита той любезно.

Надигам се и всички излизаме. Толкова съм глупав, че потърсвам Норфолк с поглед, когато ние, лордовете, отиваме на вечеря, и си казвам, че ще обгърна раменете му с ръка за миг и ще прошепна: „Не губете кураж: няма начин да избегнете присъдата, но помилването ще я последва.“

Разбира се, той не вечеря с нас. Бях забравил. Всички отиваме да вечеряме в голямата зала, а той отива да се храни сам в килията си. Той не може да вечеря с нас, той е прокуден от нашата компания, и вече никога няма да обгърна с ръка раменете му.

Не изпитвам особена обич към шотландската кралица, Господ ми е свидетел, но една жена трябва да има по-кораво сърце от моето, за да не я защити от новия гост в нашия дом и неин временен тъмничар, Ралф Садлър. Той е коравосърдечен злонравен старец, напълно невъзприемчив към каквато и да било форма на красотата, независимо дали става въпрос за белия скреж по дърветата тук, в замъка Шефилд, или за бледата, измъчена красота на шотландската кралица.

— Имам заповеди — казва ми дрезгаво той, след като тя се е оттеглила от масата за вечеря, неспособна да го изтърпи дори за миг повече, докато той сърба шумно яхнията си с месо и зеленчуци. Тя прошепва, че има главоболие, и излиза от стаята. Иска ми се и аз да можех да се измъкна толкова лесно, но аз съм господарката на голям и знатен дом и трябва да изпълня дълга си към своя гост.

— Заповеди ли? — питам учтиво и го гледам как отново загребва с лъжицата си голямо количество и го поднася към голямата си уста.

— Да — казва той. — Да я защитавам, да я закрилям, да й преча да избяга, и ако всичко друго се провали… — Той прави ужасен жест с обърнатата си хоризонтално ръка, дълго прерязващо движение през собствената му шия.

— Готов сте да я убиете?

Той кимва:

— Не може да й позволим да се освободи — казва той. — Тя е най-голямата опасност, пред която се е изправяла тази страна.

За миг си помислям за испанската армада, която, казват, Филип готвел точно сега в страховитите си корабостроителници. Помислям си как папата настоя всички от старата вяра да проявят неподчинение спрямо кралица Елизабет, упълномощавайки ги да я убият. Спомням си за французите и шотландците.