Чтение онлайн

Засмя се и Марлоу.

— За Бога, само не му го казвайте на неговия квартердек, че целият кораб ще експлодира! Между другото моите изпитания са утвърдени за понеделник или вторник, ако времето е подходящо. Кой ден ще е по-удобен за вас и госпожицата?

— Колко ще останем в открито море?

— Ще отплаваме призори и ще се върнем най-късно по залез.

— Тогава във вторник.

Един въглен се претърколи от огъня върху плочата пред камината, но напълно безобидно. Малкълм го бутна с ръжена и разръчка жаравата. Вдишаха се леки оранжеви пламъци със синьо-зелени искри в тях, после отново стихнаха. Те му рисуваха картини. Обнадеждаващи картини за него и за нея. Хвърли поглед към общата им врата. Оттам не долиташе никакъв звук.

„Горнт е ключът към Тес.

Ирония на съдбата е, че той се нуждае от мен и аз от него, а сме врагове. Имам чувството, че винаги ще си останем такива. Каква ли е цената? Ще е нещо, което мога да му дам. Достатъчно е разумен. Защо си толкова сигурен? Защото отмъщението е много силна подбуда. Аз най-добре го зная.“

В кръчмата на Лилията мускулеста японка масажираше Филип Тайърър със силните си ръце. Стоманените й пръсти откриваха необходимите точки и жената си играеше с тях като с клавиатура, а Филип пъшкаше от удоволствие. Тази къща не бе изискана и скъпа като Трите шарана, ала за първи път му правеха толкова хубав масаж. Вниманието му се отвлече от Фуджико, от Накама, от Андре Понсен и от Сър Уилям, който цяла сутрин вилня, а гневът му достигна връхната си точка по обяд, когато яростните злобни викове откъм клуба едва не издухаха покривите на Йокохама.

— Сякаш аз съм крив, че Парламентът се е побъркал — провикна се Сър Уилям по време на обяда. Адмиралът също бе разярен. — Нали така, Филип?

— Разбира се, че не сте, сър — отвърна Тайърър, поканен на обяда против волята му. Третият гост бе генералът.

— Парламентът винаги е бил тираничен и тъп! Защо, да ги вземат дяволите, не оставят Външното министерство да се занимава с колониите и да приключат с цялата тази мъка? А тая градушка от тъй наречени търговци тука може да те накара да плюеш кръв.

— Петдесет удара с камшик веднага ще ги строят в редица, за Бога! Всички до един, особено журналистите. Калпазани такива — изръмжа адмиралът.

Генералът самодоволно подметна, все още огорчен от хокането, което бе получил от посланика по време на бунта:

— Нищо не ти остава, скъпи ми Сър Уилям, освен да се държиш като мъж! А ти, адмирале, друже мой, си го търсеше с тия публични политически изявления. Първото правило за флагманския чин и генералските звездички според мен е да си траеш, да държиш благоразумни публични речи и да страдаш мълчаливо.

Вратът на адмирал Кетърър стана моравочервен. Сър Уилям съумя да отклони следващите нападки:

— Филип, не се съмнявам, че си затрупан с работа. За Бога, препиши кореспонденцията, а оплакването ни до Бакуфу трябва да замине още днес!

Филип се втурна навън с искрена признателност. Накама го поздрави приветливо.

— Ах, Тайра-сама, надявам чувства по-добре. Мама-сан Райко моли пита тебе как със здраве, щото не срещаш Фуджико и тя в сълзи… и тя е потънала в сълзи и…

— Здравето ми е отлично. Миналата нощ прекарах… прекарах чудесно в кръчмата на Лилията. — Филип бе поразен колко верни се оказаха предсказанията на Андре. — Фуджико ли? Промених решението си за нейния договор, да, по дяволите, промених го.

Със задоволство забеляза как Накама премига. Бе изключително радостен, че използва уплахата си от лошото сутрешно настроение на Сър Уилям, за да осъществи плака на Андре.

— Но, Тайра-сама, аз си мис…

— Никакъв английски днес и никакви въпроси за търговията. Ще поговориш с Макфей-сама от Търговската къща и край на приказките…

Филип изпъшка силно, тъй като масажистката го притисна. Пръстите й тутакси застинаха.

— Айа, додзо… Не, продължете, моля… — каза й на японски, а жената се засмя и отвърна:

— Не се безпокой, господарю, като се позанимавам с твоето бледно, размекнато рибешко тяло, ще си готов за три от най-хубавите лилии в Къщата.

Благодари й вяло, не разбра думите й, но хич не го беше еня. След трите часа разговори с Накама на японски и след като отби всичките му забележки за Райко и нейната къща — точно според предвижданията на Андре, му се виеше свят.

Слава Богу, жената с опитни ръце, благоуханни от маслото, започна да го отпуска. Свърши, уви го с топла кърпа и излезе. Филип се унесе, но се сепна, защото шоджи се отвори, вътре влезе момиче и коленичи до него. Усмихна му се и той отвърна на усмивката й. Каза й, че е уморен, и я помоли просто да поседи при него, докато се наспи, като отново се придържаше към указанията на Андре. Момичето кимна, усмихна се, напълно доволно. И тъй, и тъй щеше да си получи парите.

„Андре е гений“ — помисли си Филип, също много доволен, и заспа щастлив.

Тази вечер Андре щеше да посети Хиноде за втори път. Минаха точно десет дни, двадесет и два часа и седем минути, откак я съзря в цялото и великолепие. Онази нощ се запечата в съзнанието му завинаги.

— Добър вечер, Фурансу-сама — бе го поздравила тя свенливо. Японският й звучеше мелодично.

Преддверието на къщата им, разположена сред градините на Трите шарана, бе вдясно от малката веранда и благоухаеше като самата нея. Златисто бежовите цветове на зимното й кимоно се движеха изискано, докато му се покланяше и махаше с ръка към отсрещната възглавница. Зад гърба й шоджи към спалнята бе достатъчно открехнато, за да се видят футоните и завивките, които щяха да им послужат за пръв път за легло.

— Приготвих сакето, както ми казаха, че го обичаш. Студено. Винаги ли пиеш студено саке?

— Да, да, аз… аз повече харесва вкус — откри, че пелтечи и се запъва, говореше на японски дрезгаво, ръцете сякаш му пречеха, а дланите му се навлажниха от пот.

Тя се усмихна.

— Странно, че пиеш студени напитки през зимата? Твоето сърце и зиме, и лете ли е студено?

— Ийе, Хиноде. — Усещаше пулса си в ушите и в гърлото си. — Мисля, сърцето ми било като камък толкова дълго, мисля за теб, не зная горещо, студено или какво. Ти красива.

— Само за твое удоволствие.

— Райко-сан ти казала за мен, да?

Очите й бяха скосени и спокойни на бялото лице, веждите й бяха изскубани, а на тяхно място бе изрисувала два полумесеца. Имаше високо чело, гарвановочерната й коса бе вдигната и закрепена с гребени от костенурка, които той копнееше да свали.

— Забравих какво ми каза Райко-сан. Приех и забравих и твоите думи, преди да подпиша договора. Ще започнем тази вечер. Срещаме се за пръв път. Разкажи ми за себе си всичко, което смяташ за нужно — в очите й проблесна искра и тя ги извъртя развеселено, — разполагаме с достатъчно време, нали?

— Да, моля, завинаги, надявам се.

След като всички точки от договора бяха уговаряни дни наред, бяха вписани, прочетени и препрочетени, а след това формулирани с по-прости думи, за да ги разбере и той, Андре бе готов да се подпише пред нея и пред Райко. Бе събрал цялата си смелост:

— Хиноде, моля извиниш, но съм длъжен… трябва да ти кажа истината. За нещастието си.

— Моля, няма нужда. Райко-сан ми съобщи.

— Да, но… моля да ме извиниш… — Думите излизаха със запъване от устата му, макар да ги бе репетирал десетина пъти. В гърлото му се надигаха вълни от погнуса. — Да ти кажа поне веднъж: прихванах болест от любовницата си Хана. Не се лекува, толкова съжалявам. Няма лек. Ти ще… сигурно ще се заразиш, ако станеш моя, толкова съжалявам. — Сякаш небесата се стовариха върху главата му, докато чакаше отговор.