Чтение онлайн

Ничията земя както обикновено бе буренясала и вонеше — нали беше главното сметище на Колонията. Няколко дрипави скитници се ровеха из последните купчини боклук. Хвърлиха му бегъл поглед. Хирага погледна към разнебитения похлупак на кладенеца. Дървеният капак за тайния тунел към Йошивара изглеждаше недокоснат. В паметта му мимолетно се мярна лицето на Ори. Спомни си как стоеше там долу и бе готов да го убие, а Ори бе изхвърлил, бе се престорил, че изхвърля златното кръстче. „Той беше бака, задето пожертва живота си заради онази жена. Щеше да ни бъде полезен утре.“ Престана да мисли за него.

Цялото му съзнание бе заето с нападението. Всички доводи против се бяха стопили. Помежду им имаше пълно съгласие: Акимото с радост ги поддържаше — Такеда и Сенсей. А следователно и той самият. Бе осигурил лодката. Сега щеше да вземе Акимото, щяха да се върнат, за да осъществят плана си. В действителност Хирага се радваше. Щеше да загине славно, изпълнявайки волята на Императора. Нима един самурай би могъл да иска нещо повече от живота?

Изведнъж сякаш го поляха с леден душ и той се шмугна в един портал. Трима английски войници стояха пред къщата на шоя, а други двама излизаха от къщичката, която те с Акимото бяха наели. Помежду им Акимото крещеше с все сила няколко английски израза, които знаеше:

— Толкова съжалявам, не разбира Накама!

— Н-а-к-а-м-а — произнесе сержантът бавно и ясно. — Къде е? — И още по-високо: — Къде е Накама?

— Накама? — Акимото говореше високо, очевидно, за да го предупреди, ако случайно се е озовал наблизо.

— Накама не разбира, толкова съжалява. — А после продължи на японски: — Някой е предал някого. — И отново на гърлен английски: — Накама не раз…

— Млъквай! — сопна се сержантът. — Ефрейтор, този глупак не знае нищо. Бучър, ти и Суолоу оставате тука, докато проклетият господин Накама не се върне. И го молите да… помолете го любезно да дойде с вас при Сър Уилям, ама със сигурност да го доведете. А ти — сержантът ръгна Акимото в гърдите с грубия си възлест показалец, — ти ела с мен, в случай че началството поиска да те види.

Акимото гръмогласно се противеше на японски, но ги последва с английските думи:

— Накама не разбира — и не престана да ги повтаря.

Хирага се посъвзе, измъкна се от портала, прескочи някакъв стобор и забърза към Ничията земя. Стигна там и се сниши до портала. Бе опасно сега да изтича до кладенеца — все още бе много светло, пък и тримата скитници се мотаеха наоколо и изглеждаха зле настроени.

„Трябва да го пазя в тайна. Кой ли ни е предал?“

Нямаше време да мисли за това сега, пъхна се още по на тъмно, тъй като един от скитниците приближи, като мърмореше и ругаеше, задето отпадъците били оскъдни. В едната си ръка държеше мърлява торба. И тримата бяха мършави и мръсни. Единият приближи към входа, но подмина, без да го забележи.

„След половин час ще се стъмни. Мога само да чакам.“

Неочаквано някой се изпречи пред него.

— Скивах ли те? К’во правиш тук? — грубо и заплашително го запита скитникът.

Хирага полекичка започна да се изправя. Стискаше малкия пистолет в джоба си. В този миг видя нож в ръката на дрипльото, който ожесточено се хвърли отгоре му. Хирага го изпревари, стисна ръката с кожа и го фраска под брадичката. Скитникът изквича като изкормено прасе и се строполи на земята. Другите двама незабавно вдигнаха очи и забързаха да проверят какво става.

Заковаха се на място. Хирага държеше в едната си ръка пистолета, а в другата ножа, наведен над дрипльото, който се гърчеше и задушаваше в мръсотията. Двамината измъкнаха ножове и се хвърлиха към него. Без колебание Хирага се хвърли към единия от тях, а той побягна. Хирага се възползва от пролуката и хукна към Пияния град. Не искаше да си губи времето със схватки. За секунди дотича до някаква странична улица, но в бързината бе изгубил шапката си. Обърна се и видя как един от скитниците я грабва с победоносен вик. В следващия миг я хвана и другият и се счепкаха за нея с проклятия и ругатни.

Задъхан, Хирага ги остави да се бият. Пак погледна към залеза.

„Търпение. Като си отидат, ще влезеш в кладенеца. Не бива да го разкриваш на никого, много е важен за нападението. Търпение. Купи си шапка или кепе. Какъв ли провал е станал?“

— Къде, по дяволите, е отишъл?

— Едва ли е далеч. Сър Уилям — отговори Палидар. — Поставил съм войници и на двете порти и на мостчето за Йошивара. Сигурно е в някоя от кръчмите. Скоро ще се появи. Да го оковем ли?

— Не. Само го доведете без оръжие и под стража.

— Ами този? — Акимото седеше, опрял гръб до стената. До него стоеше войник. Вече го бяха претърсили.

— Ще реша, след като го разпитам. Ах, Андре, влизай. Сетри, няма защо да чакаш. На вечеря съм у руския посланик. Ако хванете Хирага, викнете ме. — Палидар отдаде чест и излезе. — Андре, прости ми, че те безпокоя, но не можем да открием Накама. Тъй като Филип го няма, би ли ми превеждал. Попитай този тук, къде е приятелчето му?

Сър Уилям наблюдаваше как Андре разпитва Акимото и се опитваше да скрие раздразнението си. Щеше му се Тайърър да е тук, а не с Бабкот в Йедо. „Дано там всичко върви добре. Проклятие, ако не хванем Накама, Йоши наистина ще се подразни, и то с право.“

— Казва, че не знаел. — Андре не бе свалил връхната си дреха. В кабинета на Сър Уилям бе винаги студено, дори и в най-мразовитите дни огънят гореше оскъдно. — Този ми се вижда тъпанар. Все вика „Кой Накама“, не знаел къде бил Накама — дали в Йошивара, дали в Канагава.

— Я! — Сър Уилям се стъписа. — Ами че той няма право да напуска Колонията без изричното ми съгласие. Попитай го… попитай го кога е излязъл Накама.

— Разправя, че не знаел, не познавал Накама, не знаел дали е излязъл и къде е, нищо не знаел.

— Една нощ в ареста ще му освежи паметта. Ефрейтор! — Вратата незабавно се отвори. — Пъхни го в ареста за тази нощ. Отнасяйте се добре с него, разбра ли ме?

— Слушам, сър.

— Отнасяйте се добре с него.

— Слушам, сър.

Ефрейторът повика Акимото с пръст и той излезе заднишком с поклони.

Арестът, използван за хулигани и военнослужещи, подлежащи на дисциплинарни наказания, се намираше малко по-надолу и представляваше ниска тухлена постройка с десетина килии. Бе издигнат веднага след клуба — такъв бе обичаят в повечето британски колонии.

— Merci, Андре.

— De rien.

— Имаш ли представа къде би могъл да отиде?

— Не, monsieur. От този тук не научих нищо. Ще се видим на вечерята. — Андре се усмихна, излезе и пое по Хай стрийт. Вятърът въргаляше листа, хартии и боклуци по улицата. Почти се бе стъмнило.

„Добре, че не ние, а англичаните се занимават с издирването му — помисли си Андре. — Къде ли е отишъл? Ако има поне малко акъл — в Киото или Нагасаки. Или се е натоварил на вчерашния търговски кораб за Шанхай, стига да знае, че Йоши го изисква. Сигурно е научил — нито в Бакуфу, нито тук остава нещо скрито. Страхотна среща беше. Браво на нас, задето изпреварихме англичаните с Йоши и имаме предимство пред тях. Но тоя проклет Филип напредва прекалено добре. Болният сигурно е Анджо. — Андре се изплю раздразнено. — Как изтървах такава възможност — в крайна сметка идеята беше моя. Изглежда, Райко и Мейкин някак си са я прокарали. Mon Dieu, те имат повече влияние, отколкото предполагах.“