Махалото на Фуко
Шрифт:
— Извинявайте, намеси се Белбо, но не е ли непредпазливо да поверите тайната си на този господин? Вие сам ни разказахте за грешката на Инголф…
— Има разлика, отвърна полковникът. — Инголф е бил наивник. Аз се свързах с един учен, който е извън всякакво подозрение. Човек, който не се впуска в лекомислени хипотези. Ето например днес ме посъветва да почакам, преди да дам книгата си за публикуване, за да уточни всички спорни моменти… Не исках да се лиша от подкрепата му и затова не му казах, че ще дойда при вас, но вие ще ме разберете, че след като съм стигнал до този етап на работата си, моето нетърпение е оправдано. Този господин… По дяволите потайностите, не бих искал да мислите, че увъртам. Става дума за Ракоски… — Направи пауза, очаквайки нашата реакция.
— За кого? — разочарова го Белбо.
— Как за кого? За Ракоски. Най-големият авторитет в областта на традиционната мистика, директор на „Кайе дю Мистер“!
— А-ха, каза Белбо. — Да, като че ли се сещам… Ракоски, да, разбира се…
— И така, още няма да представя окончателно текста, докато не чуя съветите на този господин, но ми се иска да спестя време и ако може да се направи един договор с вашето издателство… Повтарям, бързам да предизвикам реакции, да събера нови факти… Около нас има хора, които знаят, но не говорят… Господа, въпреки че осъзнава загубата си във войната през 1944 година, Хитлер заговаря за някакво тайно оръжие, което ще му позволи да преобърне положението. Говори се, че бил луд. А ако не е бил луд? Разбирате ли? — Челото му беше оросено от капчици пот, а мустаците му стърчаха като на котка. — С една дума, продължи, аз пускам въдица. Да видим дали някой ще захапе.
Тъй като тогава не познавах добре Белбо, сметнах, че той ще се освободи от госта с няколко учтиви фрази. Но той му каза:
— Вижте какво, полковник, тази история е извънредно интересна, независимо от това дали договора ще сключите с нас или с други. Можете ли да останете още десетина минути? — После се обърна към мен: — Доста ви задържах, Казобон. Ние с вас ще се видим утре, нали?
Трябваше да го приема като покана да си тръгна. Диоталеви ме взе под ръка и каза, че и той излиза. Сбогувахме се. Полковникът стисна топло ръката на Диоталеви, а на мен само кимна с глава и ми отправи хладна усмивка.
Докато слизахме по стълбището, Диоталеви каза:
— Вероятно се питате защо Белбо ви отпрати. Не го приемайте като обида. Белбо трябва да бъде много предпазлив с полковника. Предпазливост, това е заповед на господин Гарамонд. И аз си отивам, за да не преча.
Както по-късно разбрах, Белбо се бе помъчил да хвърли полковника в пастта на „Мануцио“.
Завлякох Диоталеви в „Пилад“, където аз изпих едно кампари, а той си поръча вишновка. Както обясни, струвало му се по-монашеско, архаично и почти тамплиерско.
Запитах го какво мисли за полковника.
— В издателствата, отговори, се стича цялата нелепост на света. Но тъй като от световната нелепост се ражда знанието за Всевишния, мъдрецът разглежда нелепостта със снизхождение. — После се извини, трябвало да си тръгва. — Тази вечер имам сбирка.
— Някакъв празник ли?
Погледна ме, разочарован от моята суета.
— „Зоар“ 122 — уточни. — „Лех Леха“ 123 . Страници, в които още никой не е проникнал истински.
122
„Зоар“ — или „Сефер-а-Зоар“, „Книга на Сиянието“, основно пособие на кабалистите, кабалистично тълкуване на Петокнижието. Вж. и бел. 1 (I).
123
„Лех Леха“ (ивр.) — тръгни, излез; така се нарича една от частите на Тората по думите, с които започва (с тези думи Бог се обърнал към Авраам и му казал да върви в страната, която ще му покаже).
21
Свещеният Граал… тежи толкова, че на създанията, изпаднали в грях, не е дадено да го помръднат от мястото му.
Полковникът не ми хареса, но събуди интереса ми. Човек може да съзерцава дълго, очарован, и един зелен гущер. Поглъщах първите капки отрова, която щеше да доведе всички ни до гибел.
Отидох отново при Белбо на другия ден следобед и разменихме няколко думи за нашия посетител. Белбо каза, че му се е сторил митоман.
— Видяхте ли как цитираше онзи Ракоски ли беше, Ростропович ли, като че ли е Кант?
— Освен това тази история е позната, отвърнах. — Инголф е бил луд, който е вярвал в нея. А полковникът е луд, който вярва на Инголф.
— Може би е вярвал в него вчера, но днес вярва в нещо друго. Ще ви кажа: вчера, преди да се разделим с него, му определих среща за днес с… с един друг издател, една добра фирма, готова да публикува книги, които авторът сам финансира. Изглежда, се запали. Но преди малко разбрах, че не е отишъл на срещата. При това погледнете, оставил ми е тук фотокопието на посланието. Зарязва, където му падне, тайната на Тамплиерите. Какво да се прави, хора…
В този миг иззвъня телефонът. Белбо вдигна слушалката.
— Моля? Да, Белбо, издателство „Гарамонд“. Добър ден, кой е?… Да, вчера следобед беше тук, предлагаше ми една книга… Извинете, това е издателска тайна, но ако ми обясните… — Заслуша се няколко секунди, след това ме погледна пребледнял и ми съобщи: — Убили са полковника. — После заговори отново на слушалката: — Извинете, обясних на Казобон, един мой сътрудник, който също присъствуваше на срещата вчера… Да, полковник Арденти вчера дойде да ни предложи своя проект, една история, която ми се стори твърде несъстоятелна, за някакво съкровище на Тамплиерите, рицари от Средновековието…
Инстинктивно покри с длан микрофона, сякаш за да изолира слушателя, после видя, че го наблюдавам, дръпна ръката си и заговори с известна неохота:
— Не, господин Де Анджелис, това лице говореше за книга, която иска да напише, но в най-общи линии… Моля?… И двамата ли? Сега? Повторете адреса, ако обичате.
Затвори телефона. Остана мълчалив няколко секунди, потропвайки с пръсти по писалището.
— Извинявайте, Казобон, съжалявам, че без да искам, забърках и вас. Беше толкова изненадващо. Обади се един комисар, някой си Де Анджелис. Изглежда, че полковникът бил отседнал в някакъв пансион и се говорело, че са го намерили мъртъв вчера през нощта…
— Говорело се? Този комисар не знае ли дали е истина?
— Странно, но не е знаел. Изглежда, че името ми и часът на срещата са били записани в някакъв бележник. Мисля, че ние сме единствената им следа. Какво да правим, трябва да вървим.
Повикахме такси. По пътя Белбо ме хвана за лакътя.
— Вероятно става дума за съвпадение. Във всички случаи, може и да имам изкривено мислене, но в нашия край се казва: „По-добре да не се споменават имена.“ Има една коледна сценка на диалект, която отивах да гледам като малък, едно религиозно представление с пастири, за които не се разбираше дали идват от Витлеем или от долината на По… Пристигат влъхвите и питат слугата на пастира как се нарича господарят му и момчето отговаря: „Джелиндо.“ Когато Джелиндо научава, взима една пръчка и набива момчето, защото, казал му, имената не се дават на първия срещнат… С една дума, ако сте съгласен, полковникът не ни е споменавал нищо за Инголф, нито пък за посланието от Провенс.
— Не искаме да ни сполети съдбата на Инголф, отвърнах, опитвайки се да се пошегувам.
— Повтарям ви, че това е една глупост. Но в някои случаи е по-добре човек да стои настрани.
Казах, че съм съгласен, но вътрешно бях смутен. В края на краищата бях студент, който участвуваше в шествия, и срещите с полицията съвсем не ми бяха приятни. Пристигнахме в пансиона. Не беше кой знае колко представителен и се намираше в един от крайните квартали. Веднага се запътихме към апартамента, така го наричаха, на полковник Арденти. По стълбището — полицаи. Вкараха ни в номер 27 (седем и две — девет, помислих си): спалня, холче с масичка, малка кухня, баня с душ, без завеси, през полуотворената врата не се виждаше дали има биде, но в такъв пансион това беше може би първото и единствено удобство, което изискваха наемателите. Бедна мебелировка, малко лични вещи, но всичко много разхвърляно, някой беше ровил припряно. Може би полицаите. Преброих десетина, половината цивилни, половината в униформа.