Чтение онлайн

Наше жилище… тук в Ралей. Изведнъж усещам като че ли нещо тежко засяда в гърдите ми.

Майка ми най-после ни оставя и аз поглеждам към Андрю, който стои изнервен и намръщен, защото се чувства съвсем неловко с чаршафа, покрил скута му.

– Идваш ли с мен под душа? – питам отново аз, но виждам, че вече не му се ще.

Той трепва.

– Мисля да го сторя след теб.

Засмивам се на момчешката му стеснителност и изражението ми става по-меко.

– Този уикенд ще потърся жилище. Обещавам.

Той се изправя.

– Ако искаш да търсим заедно, само ми кажи.

– Предложих Натали, в случай че искаш да правиш нещо, докато ме няма. Без майтап, можеш да се консултираш с нея за пердетата и цветовете.

Аз избухвам в смях.

– Няма да избирам никакви пердета. Завеси може би, но пердетата са за вътрешните дизайнери и богатите лелки.

Той клати заканително глава към мен, а аз излизам от стаята и се отправям по коридора към банята.

Чувствам се като др Джекил и мистър Хайд. Непрекъснато. Когато съм пред Андрю, изражението ми е щастливо.

но не че се преструвам. Наистина съм щастлива. Така мисля. Обаче в секундата, в която отново съм сама, сякаш съм друга. Превръщам се в някаква невидима, която винаги стои зад мен и щрака с един шибан ключ в мозъка ми. Изключва. Включва. Изключва. Включва. Из.., не, включва.

Седя на дъното на ваната с прибрани към гърдите колене и се оставям безкрайно дълго топлата вода да ме облива. Мисля за неизбежния апартамент, който трябва да намеря, как си прекарах добре снощи в “Подземието”, за купчината пране, което трябва да изпера, и за това как тази емблема започва да избледнява от калъпа сапун. Когато водата започва да става хладка, промяната на температурата ме изважда от този странен унес и забелязвам колко дълго съм тук. Дори не си избръсвам краката, а Затварям крана и излизам от ваната, като нарочно избягвам да стъпвам върху изтривалката, защото мразя усещането под краката си. Хвърлям една чиста хавлиена кърпа върху нея и после просто стоя там и се гледам в огледалото. Разсеяно започвам да броя петънцата от пастата за зъби върху стъклото. Спирам на четиринадесет.

Отварям аптечката и ровя из шишенцата и тубите, за да открия аврил. Благодарна съм, че моят така наречен махмурлук се нуждае само от две хапчета против главоболие. Когато ги намирам, посягам да взема шишенцето, което е зад няколко други жълтокафяви шишета с лекарства срещу рецепта, и спирам за момент. Вземам едно от тях и прочитам етикета. Перкосет 7.5 – вземайте по една таблетка на всеки шест часа при болки – Нанси Лилард. Нямам представа защо майка ми притежава шише с болкоуспокояващи, които очевидно не е вземала, но по едно време тя имаше проблеми с гърба, така че може би най-накрая е ходила на доктор за това. Или пък може би тя като регистрирана медицинска сестра е извършила престъпление, като се е възползвала от по-лесния, отколкото за обикновените граждани, достъп до лекарства, за които се иска рецепта.

Неее. Едва ли, като се има предвид, че шишето е купено преди месец и все още е пълно. Тя си е все същата, каквато я познавам цял живот – не обича да взема нищо против болка освен безобидните лекарства, които се продават без рецепта.

Каня се да върна шишето обратно, когато се разколебавам миг преди да го оставя на мястото му върху малката полица. Предполагам, че няма да ми навреди. Имам главоболие, а това е против болки, нали? Точно така. Отдръпвам ръката си и се обръщам, за да отворя специалната капачка срещу деца, и изсипвам едно хапче в шепата си. Глътвам го с малко вода от чешмата, избърсвам се и увивам хавлиената кърпа около главата си. Загръщам се отново с хавлията, завързвам здраво колана и се отправям обратно към стаята, за да се облека. Чувам Андрю да говори в кухнята, но небрежният му тон ми подсказва, че не разговаря с майка ми. Вероятно говори по телефона. Когато го чувам да споменава името на брат си Ашър, съм доволна, че съм била права, и започвам да се обличам.

Щях да разкъсам Натали, ако беше отново тя. Ще трябва да престане с това нейно безпокойство и да заговорничи зад гърба ми с Андрю.

След като си сресвам мократа коса, се отправям към кухнята при него.

– Знам, брат, обаче не мисля, че точно сега идеята е добра – чувам да казва Андрю и спирам за малко, за да не му преча. – Да, да. Не, тя е добре. Определено не е така объркана, както през първата седмица.

Поглеждам иззад ъгъла и го виждам да стои при бара с мобифон, притиснат до ухото, а другата му ръка е върху плота. Кима от време на време и слуша този, който е в другия край на линията, а той според мен е Ейдън. Отново разбирам, че съм права, когато той казва:

– Кажи на Мишел, че благодаря за предложението. Може би ще дойдем след един-два месеца, след като Камрин има време да… Не, може би през пролетта. За мен в Чикаго е прекалено студено през зимата. – Андрю се смее и казва: – А, не, брат ми, защо мислиш, че предпочитам Тексас?

Пак се смее. Накрая завивам зад ъгъла и той ме вижда.

– Би ми харесало да отидем – казвам.

Андрю ме поглежда за момент, а после прекъсва Ейдън.

– Изчакай за момент – покрива микрофона с дланта си. – Искаш да отидем в Чикаго? – изглежда леко изненадан.

– Ами, да – казвам аз и се усмихвам. – Мисля, че ще е забавно.

Отначало изглежда, че той премисля нещо. Може би не ми вярва или може би просто обмисля идеята и вижда само вятър и сняг. Но изведнъж лицето му се оживява и започва бавно да кима. – Окей – казва колебливо и отново долепва телефона до ухото си. – Ейдън, нека ти се обадя след малко, става ли? Да. Добре. Ще ти се обадя. Доскоро.

Прекарва пръст по телефона и прекъсва разговора. После отново ме поглежда.

– Сигурна ли си? Мислех, че известно време искаш да останеш тук.

Влизам в кухнята и вадя бутилка портокалов сок от хладилника.

– Да, сигурна съм – казвам аз и отпивам. – Изглежда, че идеята е на Мишел. – Той кима веднъж.

– Да, Ейдън каза, че се тревожела за теб. Предложила да ни приюти за няколко дни, ако искаме да гостуваме.

Отпивам нова глътка и оставям бутилката на бара.

– Безпокояла се за мен? Е, много мило от нейна страна, но се надявам да не отидем там и да се озова в същата ситуация, в каквато съм с Натали тук.

Андрю клати глава.

– Не, Мишел не е такава – и за да подчертае това, добавя: – Мишел изобщо не е като Натали.

– Нямах това предвид, Андрю.

– Знам, знам – казва той, – но тя наистина е свястна.

Тъй като сама познавам достагъчно добре Мишел, знам, че е така.

Точно тогава онова хапче съвсем неочаквано ме блъсва в главата и изведнъж изпитвам чувството, че я няма на раменете ми. Цялото ми тяло изтръпва от пръстите на краката до темето и ми е нужна секунда, за да фокусирам погледа си. Ръката ми инстинктивно се подпира на ръба на бара, за да се задържа на крака.

– Опа!

Преглъщам и премигвам енергично няколко пъти с очи. Андрю ме поглежда изпитателно.

– Добре ли си?

Усмихвам се толкова широко, че чувствам как въздухът в стаята ме блъсва в зъбите.

– Ами да, съвсем добре съм.

Той накланя глава на една страна.

– Не съм те виждал да се хилиш така, откакто сложих този пръстен на пръста ти.

Андрю също леко се усмихва, но продължава да ме гледа изпитателно.

Вдигам нагоре пръста си и се възхищавам на пръстена, който струва под сто долара и вероятно повечето бъдещи младоженки из страната изобщо не биха го приели за годежен пръстен. Видях го един ден в малък магазин в Тексас и само споменах колко е хубав.