Чтение онлайн

– Харесвам този – казах, като го държах изложен на слънчевата светлина точно под подходящия ъгъл. – Семпъл е и в него има нещо особено.

Подадох го на жената зад щанда и тя го сложи обратно в стъклената кутия между нас.

– Какво, не си ли от онези момичета, за които диамантите са най-добрият им приятел? – пита Андрю. – Не искаш ли такъв грамаден годежен пръстен, че за да го носиш, ще ти трябва ръчна количка?

– В никакъв случай – казвам през смях аз . – Такъв пръстен не означава нищо освен етикета, на който е изписана цената му – излизаме от магазина и продължаваме да вървим по тротоара. – Ти сам го каза веднъж, помниш ли?

– Какво съм казал?

Усмихвам се и пъхам ръката си в неговата, когато стигаме до уличния ъгъл и завиваме наляво към кафенето.

– Семпла и секси – подпирам глава на рамото му. – Онзи ден в къщата на баща ти, когато ми разправяше защо не трябва да прекарвам по цял час, за да си слагам грим и да си реша косата.

Вдигам глава и го виждам, че се усмихва, спомняйки си онзи ден, а после ме придърпва по-близко до себе си.

– Е, да, казах го. Семпла и секси. Така е.

– А е и красив – казвам.

На другия ден Андрю се върна у дома със същия този пръстен и ми го подаде. После в типичния си стил застана на едно коляно като мъжете от старата школа, макар и малко по-драматично, отколкото трябва:

– Камрин Мерибет Бенет, най-красивата жена на планетата Земя и майка на бебето ми, ще ми окажеш ли честта да станеш моя жена?

Аз се усмихнах, погледнах го с подозрение и отвърнах:

– Само на планетата Земя ли?

Той премигна и каза:

– Ами още не съм виждал майки от други планети.

И двамата избухнахме в смях. Обаче после той стана много сериозен и настроението му се промени до такава степен, че промени и моето.

– Ще се омъжиш ли за мен? – попита той.

Сълзите започнаха да се стичат по лицето ми и с дългата, страстна целувка, с която му отговорих и която накара и двама ни да паднем върху килима, го повторих милион пъти Разбира се, той пак ме помоли да се омъжа за него в деня, в който му казах, че съм бременна, но тогава го направи както трябва и аз никога няма да го забравя, докато съм жива.

– Жива ли си там вътре?

Андрю маха с ръка пред лицето ми.

Аз се сепвам и се връщам от миналото обратно в настоящето в такова приповдигнато настроение от онова хапче, като някое хвърчило във висините. Веднага съобразявам, че трябва бързо да възстановя спокойствието си, за да не разбере той какво става.

Предполагам, че промените в настроението се запазват за известно време дори и след… ами, след бременността. В рамките на един час Камрин изпадна в обичайното си еуфорично настроение, характерно за Ла Ла Ленд[4]. Но изглежда щастлива, а кой съм аз, че да я съдя за това как е решила да го покаже?

Обаче фактът, че внезапно поиска да напусне Ралей и да отиде на съвсем различно място дори само за един уикенд, ми се струва странен и просто трябва да я попитам.

– Защо толкова скоро? Аз наистина съм изцяло за това да отидем, но мислех, че искаш да си тук, да потърсиш апартамент и така нататък?

– Е, да, така е… – казва тя, но не е много убедителна. Все още някак разсеяно се усмихва, което ми се струва странно. – Просто мисля, че трябва да отидем на гости, докато имаме тази възможност, защото, след като започна работа тук, не е много сигурно дали ще намеря свободно време някой уикенд.

Тя скръства ръце върху корема си и непрекъснато движи пръстите си, като че ли не я свърта на едно място.

– Ти добре… – спирам по средата на изречението. Няма да направя точно това, което тя каза, че трябва да престанем да правим – да се тревожим непрекъснато за нея и през цяло време да я питаме дали е добре. Усмихвам се и казвам: – Пак ще се обадя на Ейдън и ще му кажа, че ще отидем при него и Мишел през този уикенд.

Чакам я да каже дали е съгласна за продължителността на гостуването ни и когато не казва нищо, добавям:

– Това означава, че няма смисъл да се връщам в Тексас за нещата ни, докато не се върнем от Чикаго.

Казах го повече като въпрос. Трябва да призная, че от тази несигурност къде ще бъдем на следващия ден започва да ми се замайва главата. Съвсем различно е от времето, когато пътувахме по магистралите, живеехме за момента и изпълвахме със съдържание думата спонтанно. Тогава целта ни беше да не знаем какво ще ни донесе следващият ден. Обаче точно сега не съм сигурен какво става.

Тя кима и придърпва един кухненски стол, където никога не сяда. Освен когато си яде закуската. Струва ми се, че има нужда да поседне.

Чакай – казвам внезапно. – Теб устройва ли те да се наставям в апартамент? Можем да намерим малка къща някъде – мисля, че като я карам да отговаря, ще разбера как е, без да питам: какво ти е?

Тя клати глава.

– Не, Андрю, нямам нищо против апартамент. Тази въпрос няма връзка с каквото и да било. Освен това не смятам да ти позволя да похарчиш наследството си за къща в щат, който сам не си избрал.

Придърпвам стола до нея и сядам с ръце върху масата пред мен. Поглеждам я и казвам:

Ще отида там, където идеш и ти. Знаеш го. Стиг а да не поискаш да купим някое иглу в Арктика или да се преместим в Детройт. Все ми е едно. А и ще правя каквото си поискам с наследството си. Всъщност какво друго мога да направя с него, освен да купя къща? Това правят хората. Купуват големите неща с големите неща.

Имаме 550000 долара, които наследих от баща си, когато почина. Братята ми получиха стадо по толкова. Това са много пари, а аз съм обикновен човек. Какво друго, по дяволите, мога да направя с такива пари? Ако Камрин не беше влязла в живота ми, щях да живея сам в скромна къща с една спалня някъде в Галвестън, щях да ям японска юфка и да вечерям пред телевизора. Скромните сметки, които имам, щяха да бъдат платени и щях да продължавам да работя за Били Франк, защото харесвам миризмата на двигатели. Със своите скромни изисквания Камрин много прилича на мен и това прави връзката ни идеална. Ала понякога наистина се дразня, че тя просто нс може да приеме факта, че моите пари са и нейни. Дори не ми позволява да възстановя тези от кредитната карта, които беше похарчила по време на пътуването с автобуса, когато се срещнахме. Баща и беше оставил 600 долара в кредитна карта за извънредни разходи. И тя много упорито настоя сама да ги плати. И го направи с половината от изкараното за изпълненията ни в Левис.

Ако има нещо, което изобщо ме тревожи в нея, е тъкмо това. Аз съм решил да се грижа за нея, независимо дали го иска или не. И тя трябва да се примири с това.

– Нека просто се позабавляваме няколко дни в Чикаго, а когато се върнем, ще тръгнем да купуваме жилище. Заедно.

Ставам и бутвам назад стола си, с което искам да кажа: Това не подлежи на спорове.

– Не, ако ще купуваме къща, аз ще трябва да спестя…

Махам рязко с ръце пред себе си.

– Престани да си толкова упорита – викам аз. – Щом като толкова много се тревожиш за “твоята половина” от парите, винаги ще можеш да ми се отплатиш със секс и стриптийз от време на време.