Чтение онлайн

– Аз съм Тейт, а това е Джен.

Сочи приятелката си, а после другите, които стоят наблизо.

– Джоана. Грейс. А това е брат ми Калеб.

Тримата кимат и ни се усмихват.

– Аз съм Брай – казва чернокосото момиче, което седи до Камрин. – А това е годеникът ми Елиас.

Камрин се изправя напълно, изтърсва пясъка от ръцете си една в друга.

– Радвам се да се запознаем – казва тя. – Аз съм Камрин, а това е годеникът ми Андрю.

Елиас протяга ръка, за да се ръкуваме.

Тейт, онзи с татуировката, казва:

– Тръгнали сме към едно частно място на половин час оттук. Страхотно е за партита. Доста уединено. Ще се радваме да се присъедините към нас.

Камрин се извръща леко в кръста, за да ме погледне. Говорим си за момент само с очи. Отначало аз не съм много склонен, но тя май иска да отидем. Ставам и помагам да се изправи.

Обръщам се към Тейт.

– Разбира се. Можем да ви последваме.

– Страхотно – казва Тейт.

Камрин и аз вземаме хавлиените си кърпи и сака, който носим, пълен с говежда пастърма, бутилирана вода и плажно масло, и тръгваме след Тейт и приятелите му да излизаме от плажа към паркинга.

Сега, когато отново сме в колата, не съм много сигурен дали трябва да отидем. Може би защото твърде дълго не съм бил на парти с друг освен с Камрин, но те ми изглеждат безобидни.

Половинчасовият път с кола се оказа някъде около четиридесет и пет минути.

– Вече нямам представа къде, по дяволите, се намираме.

Поне през последните двадесет минути пътуваме по едно неосветено шосе встрани от главната магистрала. Техният джип “Сахара” непрекъснато лъкатуши по шосето пред нас със седемдесет и пет мили в час. Не ми е трудно да го следвам, но обикновено не карам толкова бързо на непознат терен нощем, където не мога да забележа ченгетата да се крият отстрани на пътя пред нас. Ако ме глобят, ще бъде само заради собствената ми глупост, но все ще имам възможност да разбия главата на онова момче Тейт просто заради принципа.

– Добре поне, че резервоарът ни е пълен – казва тя. После се смее, изважда крака си през прозореца и казва: – Може би ни водят в някоя страховита барака някъде в гората и възнамеряват да ни убият.

– Хей, и на мен ми мина тази мисъл – отвръщам през смях аз.

– Ами тогава разчитам на теб да ме спасиш – шегува се тя. – Не позволявай на никого от тях да ме накълца на парченца или да ме накара да гледам “Запознайте се с Хъни Бу Бу”[7].

– Обещавам ти – казвам аз. – А това ме навежда на мисълта за номер четири от списъка на обещанията ни: ако някога изчезна безследно, обещай ми, че няма да спреш да ме търсиш, докато не изминат точно триста шестдесет и пет дни. На триста шестдесет и шестия приеми, че ако бях жив, вече щях да съм намерил пътя обратно към теб и че отдавна съм мъртъв. Искам да продължиш живота си.

Тя се надига в седалката и прибира обратно крака си в колата.

– Това не ми харесва. Някои хора изчезват и ги намират години по-късно живи и в добро здраве.

– Е, да, но това няма да съм аз – отвръщам. – Повярвай ми, че ако измине година, аз ще съм мъртъв.

– Е, добре – казва тя, измъква се от предпазния колан и сяда със свити колене до мен. Слага глава на рамото ми. – Само ако се съгласиш да направиш същото за мен. Една година. Нито ден повече.

– Обещавам – казвам аз, макар че лъжа, без да ми мигне окото. Ще я търся до деня, в който умра.

За някои неща може да се лъже. Това “обещание” е просто едно от тях. Няма начин да престана да го издирвам след една година. Истината е, че никога не бих могла да спра да го търся. Това пълно с обещания споразумение, което си дадохме дума да спазваме, е важно и за двама ни, но предполагам, че след като се стигна до подобни клетви, просто трябва да се съглася открито, а ще постъпя както намеря за добре, ако се наложи.

Освен това имам чувството, че той също лъже.

Андрю не го знае, обаче видях два часа по-рано в тоалетните, недалеч от плажа, онова чернокосо момиче, Брай. Тя използва моята кабина след мен. Всъщност ние не разговаряхме помежду си, просто се разминахме с приятелска усмивка и това беше всичко. Предполагам, че това я е подтикнало да накара приятелите си да ни поканят на парти с тях.

Мисля, че ще бъде забавно. Андрю и аз прекарваме сто процента от времето си сами и мисля, че ще е добре и за двамата да нарушим това за известно време и да общуваме повече с други хора. А и той нямаше никакви възражения и, предполагам, не смята, че това би ни навредило.

Пътуването с кола до това “частно” място според мен продължава около час.

Техният джип завива наляво по един частично павиран път и колкото повече напредваме, толкова по-неравен става. Светлините на фаровете им подскачат в тъмнината пред нас, докато накрая обграденият от дървета път се разтваря в широко пространство от скали и пясък. Андрю спира до тях и изключва двигателя.

– Ама това наистина е уединено – казвам аз и излизам от колата.

Андрю идва при мен и оглежда пустия плаж. Хваща ръката ми.

– Сега можем да се върнем обратно, все още има време – подкача ме той. – След като ни отделят от колата, това може да бъде последният път, в който се виждаме.

Стиска ръката ми и ме придърпва закачливо към себе си.

– Мисля, че ще се справим – казвам аз, а в това време и последният от тях се изсипва от джипа.

Срещаме се отзад зад колите.

Тейт отваря задната врата на джипа и изважда огромна хладилна чанта, която оставя на пясъка.

– Имаме много бира – казва той, вдига капака и бърка вътре.

Подхвърля бутилка “Корона” на Андрю. Знам, че това не е най-любимата му марка, но няма да откаже да изпие една.

Брай и годеникът , дори не мога да си спомня името му, застават заедно до мен, а Тейт отваря нова бира и ми я подава.

Поемам я.

– Благодаря.

Андрю отваря капачката на своята с отварачката, която е закачена на ключодържателя му.

– Ако имате някакви одеяла, на които да легнете, можете да донесете едно – казва Тейт.

Неговата приятелка се присъединява към него и ми се усмихва, когато застава между нас, облечена в оскъдни бели бикини.