Чтение онлайн

– Съжалявам! – казва тя ужасена, но продължава да се усмихва, сложила ръка отзад, за да търси пипнешком пътя към вратата.

– Ами да, сигурен съм, че е така, момиче.

Пристъпвам много бавно към нея, като я поглеждам изпод вежди като хищник, който си играе с жертвата.

Тя отново се кикоти.

– Андрю! По-добре недей!

Сега е само на две крачки от вратата. Обаче аз не бързам и я оставям да си мисли, че наистина може да успее да се измъкне. Усмивката ми вече е станала толкова широка, че със сигурност трябва да съм заприличал на някакъв побъркан садист.

Изведнъж Камрин започва да пищи, неспособна да се сдържи повече, втурва се към вратата и я отваря.

– Неее! Моля те! – крещи тя и се смее едновременно, когато вратата се отваря широко и се блъска в стената.

Тя изскача навън в коридора.

Когато се втурвам след нея, изумлението, изписано на лицето , и фактът, че изведнъж спира, категорично ме убеждават. че не е очаквала да отида толкова далеч без никакви дрехи на гърба.

– Боже Господи! Андрю, не! – крещи тя и тича с всички сили по ярко осветения коридор.

Аз продължавам да тичам след нея, а всичко, което си имам, се поклаща от вятъра. Това момиче има още много да се учи, щом като си мисли, че ще се поколебая да хукна след нея по гол задник и със сбръчкано мъжко достойнство. Не ми пука. Тя ще съжалява заради онази кофа с лед.

Преминаваме тичешком покрай стая номер 321 тъкмо в момента, когато една възрастна двойка се показва на вратата. Мъжът дръпва рязко назад жена си, ококорила широко очи, когато покрай нея профучава побърканият гол мъж.

– Мили Боже… – чувам един глас далеч зад мен.

Накрая, когато Камрин успява да стигне до самия край на дългия коридор, тя спира и се обръща с лице към мен, извива гръб и вдига и ръцете си като щит пред себе си. От силния смях но бузите се стичат сълзи.

– Предавам се! Предавам се! Боже мой, ама ти си гол!

Не може да спре да се смее. Чувам я да изсумтява предизвикателно веднъж.

– Ще си го получиш – казвам аз, сграбчвам я и я мятам през рамо.

Тя дори не се опитва да рита, да крещи и да размахва ръце. Първо, защото не може да спре да се смее, за да може отново да контролира тялото си, и, второ, защото е размислила. Само се надявам да не се напикае върху мен.

Нося я на рамо през целия път обратно по коридора към стаята ни и когато минаваме покрай стая 32], казвам:

– Съжалявам, че трябваше да видите това. А сега приятен ден – и кимам с глава, докато минавам.

Двойката само ни зяпа, а мъжът клати възмутен глава към мен.

Затварям вратата зад нас и хвърлям Камрин на леглото сред парчетата лед и все още ледената вода. Тя продължава да се смее.

Заставам между краката , свалям едновременно шортите и пликчетата и се взирам в нея, без да кажа и дума. За секунди съм надървен. Игривото настроение моментално се променя и тя хапе долната си устна, като ме гледа със сладките си, изкусителни сини очи, които винаги изваждат навън първобитното у мен.

Без каквото и да било предупреждение лягам отгоре и прониквам в нея.

– Наистина ли съжаляваш? – шепна в ухото и продължавам бавно да се движа напред-назад в нея. Гърдите ми се притискат силно в нейните, а татуировките ни се докосват. Орфей и Евридика отново стават едно цяло, докато се сливаме един с друг.

– Да… – отронва думата през разтрепераните си устни тя.

Прониквам по-дълбоко в нея, като избутвам едното бедро нагоре с ръка.

Клепките натежават и тя изпъва назад глава.

Впивам устните си в нейните и стенанията отекват в гърлото ми, когато започвам да я чукам по-грубо.

Тогава нещо тъмно в мен наедрява и се ожесточава. Заставам на колене върху леглото, сграбчвам я за бедрата, впивам пръсти в плътта и я придърпвам към себе си толкова бързо, че тя не успява да помръдне. Сграбчвам двете ръце, обръщам тялото и извивам китките отзад на гърба, след което я принуждавам да застане на колене. Със свободната си ръка докосвам меките очертания на задника , докато стои повдигнат пред мен, като стискам поред всяка буза, преди да я плесна така силно, че тялото се изпъва, разтреперано напред. Тя проплаква. После натискам с глава врата отзад, като притискам едната страна на лицето по-силно към дюшека. Чувствам горещината, която идва от плътта там, където ръката ми е оставила червено петно.

Отново проплаква, а аз извивам още по-силно с другата ръка китките отзад.

Продължава леко да проплаква, краката започват да треперят, но аз не спирам. Знам, че всъщност тя не иска да спра.

След като свършвам и сърцето ми започва да бие по-бавно, придърпвам голото тяло редом с моето, а потната глава се сгушва в сгъвката на ръката ми. Тя целува гърдите ми и прокарва показалеца и средния си пръст по бицепса ми нагоре към устата ми. Вземам ръката и целувам пръстите .

– Доволна съм, че отново си такъв, какъвто беше – казва тихо тя.

– Какъвто бях ли? – питам аз, а тя вирва назад глава, за да може да види очите ми. – Не съм ли винаги все същият?

– Не, невинаги.

– Кога не съм бил?

Наистина съм объркан, но намирам сдържаността, с която се опитва да ми каже това, за очарователна.

– След като загубихме Лайли – казва тя и игривата усмивка, която беше на устните, изчезва. – Не те обвинявам, обаче след Лайли ти се отнасяше с мен като към порцеланова кукла и се страхуваше, че ще ме счупиш, ако ме работиш твърде грубо.

Притискам я малко по-силно до себе си и бузата отново се отпуска на гърдите ми.

– Ами не исках да те нараня – казвам аз, като прекарвам палеца си по ръката . – Понякога все още се чувствам така.

– Недей – прошепва тя и отново целува гърдите ми. – Никога не се сдържай с мен, Андрю. Винаги ще искам да си това, което си.

Усмихвам се и отново стискам ръката .

– Да разбирам ли, че ми даваш разрешение да си отмъщавам на теб, когато си поискам?

– Да, напълно го съзнавам – казва тя и по гласа усещам, че тя също се усмихва.

Целувам я отгоре по главата и я придърпвам върху себе си.

– Честит рожден ден – казва отново тя и плъзва езика си в устата ми.

Благодаря на Бога за Флорида през зимата. След моя много изненадващ и мога да добавя, изпълнил ме със задоволство рожден ден тази сутрин Камрин и аз прекарахме деня да репетираме новата ни песен. Всъщност технически погледнато, тя не е наша, но като поразместихме някои неща, адаптирахме страхотния хит на Стиви Никс “Edge of Seventeen”. Камрин се ядосва от начина, по който стиховете така бързо се смесиха, но е решена да поправи нещата. Това е нейната песен, тази, която тя иска да изпълнява сама. Огромна крачка за нея, защото досега винаги сме пели заедно.