Чтение онлайн

Сигурно съвсем щеше да отрезвее — или по-скоро — да се озадачи, ако знаеше, че Уолдрън вече съвсем не е влюбена в него.

Заместник-главният инженер Лорън Лоренсън не бе развълнувал само една от жителките на Тарна тази сутрин.

Това име на новото селище, болезнено напомнящо Земята, не бе много привлекателно и никой не посмя да предяви авторски права, но пък бе по-приемливо от «Базов лагер» и затова бързо се възприе.

Комплексът от сглобяеми къщички изникна невероятно бързо — буквално за една нощ. Това бе първата демонстрация на трудова дейност от страна на земните хора, или по-скоро — от страна на земните роботи, и жителите на Тарна останаха смаяни. Дори Брант, който винаги бе смятал, че роботите са създадени по-скоро за беда, отколкото за добро, освен при рискови или еднообразни операции, промени мнението си.

Особено впечатляваше един подвижен, много грациозен робот-строител, който работеше с такава бясна скорост, че бе невъзможно да се проследят движенията му. Където и да отидеше той — навсякъде го следваше тълпа от обожаващи го малки ласанчета. Когато някое от тях препречваше пътя му, той спираше и изчакваше търпеливо, докато се разчисти теренът пред него. Брант реши, че му е необходим именно такъв помощник. Може би ще намери някакъв предлог да убеди земяните…

Към края на седмицата Тера нова вече бе готова — една напълно функционираща микроклетка на големия кораб, оставен на орбита извън атмосферата. Бяха изградени прости, но удобни помещения за стотина членове на екипажа, необходими за нормален живот, както и библиотека, гимнастически салон, плувен басейн и театър. Тези удобства се харесаха на ласаните и те не се смущаваха да се възползуват от тях. В резултат обитателите на Тера нова ставаха почти два пъти повече.

Повечето от посетителите на новото селище — поканени или не — имаха желание да помагат и бяха решили да направят престоя на гостите си колкото е възможно по-приятен. Такава добронамереност бе много привлекателна, разбира се, и се приемаше с благодарност, но често смущаваше. Ласаните бяха ненаситно любопитни, а думата «интимност» бе почти непонятна за тях. Табелка «Моля, не безпокойте!» се приемаше едва ли не като лично предизвикателство, което водеше до интересни усложнения…

— Всички вие сте старши офицери и хора интелигентни — бе казал капитан Бей на последното заседание на борда на кораба. — Така че не би трябвало да ви говоря такива неща… Но… опитайте се да не се замесвате в каквито и да е… хм… любовни авантюри, докато не стане ясно точно как ласаните възприемат тези неща. Изглеждат непретенциозни, но може и да е измамно. Съгласен ли сте, д-р Колдър?

— Не мога да твърдя, капитане, че съм капацитет по ласанските любовни въпроси след толкова къс период на проучване. Мога обаче да ви предложа някои интересни исторически паралели с кораби, стигнали до пристанища след дълги морски пътешествия. Вероятно много от вас са гледали онзи античен видеофилм «Бунтът на «Баунти»»?

— Надявам се, д-р Колдър, че не ме сравнявате с капитан Кук — исках да кажа — с капитан Блай?

— Не би било обида! Истинският Блай е бил отличен моряк, за съжаление — оклеветен. На този етап е необходимо само добро отношение към хората, да бъдем разумни… и както вие споменахте — предпазливи!

Не погледна ли Колдър към него, отправяйки това предупреждение? — питаше се Лорън. Толкова ли е явно?…

Какво да се прави — служебните му задължения го срещаха с Брант по десетина пъти на ден. И да искаше, не би могъл да избягва Мириса.

Те все още не бяха оставали насаме и бяха разменили само по няколко учтиви фрази. Но нямаше нужда от повече — вече се разбираха и без думи.

— Нарича се бебе — каза Мириса. — Ще порасне и ще бъде напълно нормален човек един ден…

Тя се усмихваше, но в очите й бликна влага, когато забеляза объркания поглед на Лорън. Осени я мисълта, че в малкото селище на Тарна сигурно имаше много повече деца, отколкото е имало по цялата Земя през онези последни десетилетия на ограничена, сведена до нула, раждаемост.

— То… твое ли е? — пророни Лорън.

— Чакай… не е то, а е той. Това е Лестър — племенник на Брант. Ще се грижим за него, докато родителите му се върнат от Северния остров.

— Прекрасен е! Може ли да го подържа?

Като по даден сигнал Лестър заплака.

— Моментът не е подходящ — засмя се Мириса, грабна бебето и забърза към най-близката баня.

— Познавам тоя зов — добави тя. — Брант или Кумар ще те поразведат наоколо, докато дойдат другите.

Ласаните обожаваха забавленията и никога не пропускаха възможност да ги организират. И идването на «Магелан» се оказа най-големият празник в живота им, всъщност в живота на много поколения таласи. Ако не внимаваха и приемаха всички покани, които им се отправяха, земните гости биха прекарвали всеки миг от свободното си време от един официален или неофициален прием към друг. Не след дълго командирът издаде една от своите редки, но строги заповеди — «гръм и мълния на Бей» или само «Бей-мълния», както ги наричаха иронично, с която постави своите офицери на режим: максимум един коктейл на пет дни. Някои считаха, че и това е прекалено щедро, имайки, предвид дългото време, необходимо за възстановяване от гостоприемството на ласаните.

Резиденцията «Лионидас» — дом на семейството вече от шест поколения, обитавана в момента от Мириса, Кумар и Брант, бе голяма красива сграда, построена във формата на пръстен. Висока само един етаж (малко многоетажни сгради имаше в Тарна), тя ограждаше широк около тридесет метра, покрит с трева вътрешен двор. В средата на двора се синееше малко езеро с островче, до което бе прехвърлено живописно дървено мостче. В средата на островчето стърчеше самотна тъжна палма.

— Често се налага да я подменят — каза Брант с извинителен тон. — Някои земни растения се приспособяват много добре. Други просто загиват въпреки химическите стимулатори. Същите трудности имаме и с рибните видове, които се опитваме да развием. Сладководните стопанства работят добре, разбира се, но пък нямаме достатъчно площ за тях. Като си помислиш само — имаме милиони пъти повече океан, а не можем да го използуваме!

Според Лорън Брант Фолкънър ставаше досаден, когато се отплесваше да говори за морето. Трябваше да признае обаче, че тази тема бе много по-безопасна, отколкото ако разговаряха за Мириса. Тя бе успяла да остави Лестър на някого и сега посрещаше гостите си.

Не съм и сънувал, че може да ми се случи такова нещо, помисли си Лорън. Беше се влюбвал и по-рано, но спомените, дори имената милостиво бяха заличени с програмите за изтриване на паметта, през които преминаха всички още преди да излязат от Слънчевата система. Той изобщо не се напрягаше да си спомни: защо да се измъчва с образи от миналото, изчезнали завинаги в небитието?!

Дори лицето на Кайтани се губеше в съзнанието му, макар че само преди седмица я бе видял в хибернакулума. Тя бе част от бъдещето, за което бяха мечтали заедно и което не се знаеше дали ще могат да споделят.

А Мириса бе тук, в настоящето, изпълнена с живот и радост, а не упоена в половинхилядолетен сън. Тя го бе накарала да се почувствува отново изпълнен с живот, щастлив, че невероятните усилия и изтощението от Последните дни не бяха все пак ограбили младостта му.

Всеки път, когато бяха заедно, той чувствуваше как напира мъжкото у него. Желаеше я. Спокойствието му се изпари. Имаше моменти, в които лицето й изплуваше пред очите му, разполагайки се върху скиците и чертежите на залива Мангроув. Не успяваше да отпъди образа. Принуждаваше се да даде ПАУЗА на компютъра, за да могат все пак свързано да продължат мисловния си диалог. Прекрасно изтезание бе възможността да бъде близо до нея в продължение на няколко часа сега, без да могат да разменят повече от няколко вежливи баналности.

За голямо облекчение на Лорън Брант изведнъж се извини и изчезна нанякъде. Лорън разбра причината много бързо:

— Командир Лоренсън — изненада го кметицата Уолдрън, — надявам се, че Тарна ви посреща добре!

Лорън изръмжа вътрешно. Знаеше, че от него се очаква вежливост, но светските обноски не бяха в природата му:

— Прекрасно! Благодаря… Не вярвам да познавате господата…

Той се провикна през патиото много по-силно, отколкото бе необходимо в действителност, към група свои колеги, които току-що бяха дошли. За щастие всички бяха лейтенанти; макар и свободни от дежурство, рангът имаше своите привилегии и той никога не се колебаеше да се възползува от тях: